За автора  
  Предговор  
I. 
Прирoдогеографски сведения  
II. 
Из далечното минало  
III. 
През годините на Османското робство  
IV.
От Освобождението до края на войните (1976 - 1918 г.)  
V.
Развитие между двете световни войни (1918 - 1945 г.)  
VI.
Бит и култура  
  Послеслов  
 
Приложения:
 
1. 
Родословие на първозаселниците  
2. 
Народни песни  
3. 
Списък на убитите през войните  
4. 
Списък на участниците в Отечествената война  
5. 
Списък на участниците в Кооперация "Взаимна помощ"  
6. 
Списък на завършилите Висше образование  
7. 
Списък на Директорите на училището  
8. 
Списък на началниците на ТПС в селото  
  Фотоси  
  Корица  
   
 7 Развиитие след Освобождението - село Войника, Ямболско

Глава IV.


Развитие на селото от Освобождението 1878 г. до края на войните 1912-1918 г.


1. Обществено-икономически промени до войните


До 1877 г. с. Войник се е числяло към Одрински вилает, Сливенски санджак, Ямболска каза.
През месец юни 1878 г. се подписва Берлинския договор, според който България е разделена на няколко части. Ямболският край остава в Източна Румелия. В административно отношение Източна Румелия със закон от 27 ноември 1879 год. е разделена на шест департамента (окръзи) и на 28 кантона (околии).
Ямболският край и село Войника се числят към Сливенския департамент, Ямболска околия.
Изградени са и селски общини, каквато е и тази на село Войника.
Селската община се състои от: кмет - честен, безпристрастен, най-уважаваният.
Старейски (общински) съвет - който решава всички селски въпроси: гласува бюджета, разпределя данъците, следи за използването на горите, мерите и другите общински имоти. Общински викач (глашатай), кехая, полски и горски пъдари, нощна стража.1
Дълги години кметът във Войника е избиран така: Кехаята вика на мегдана: “Утре ще се избира кмет на селото”. Като се събере цялото село, питат: “Този искате ли го или не го искате за кмет?” Който събере повече гласове, той става кмет. Това е най-престижната длъжност. Кметът служи цяла година за по една крина зърно от всяко домакинство. Данъкът юшур (десятък) се събира от кмета и кехаята, които обикалят селото с каруца и минават от къща на къща. Зърното се събира в селския хамбар, който е до общината.
След гласувания през месец ноември 1880 год. нов закон за административното деление, към общината на село Войника се включва и село Топузлари (Зорница) с кмет в село Войника.2
Населението на Войника през 1884 год. е 764 жители.
Политическите събития, които стават в страната, не са чужди и за войничани. Движението на българския народ против решенията на Берлинския договор намира отзвук и сред населението на село Войника. През месец март 1884 год. жителите на селото чрез свои представители вземат участие заедно с представители на много села от ямболско в протестно събрание в Стралджа. На събранието се приема резолюция, в която се изразява желание за съединяването на Княжество България с Източна Румелия.3
На 6 септември 1885 год. в Пловдив е провъзгласено съединението на двете части - Княжеството с Източна Румелия.
Същата година след Съединението Сърбия, страхувайки се, че България става опасно голяма, решава да присвои западните български територии. Българските войски са принудени да се прехвърлят на сръбската граница и след три дни сражения при Сливница превземат Драгоман, Цариброд и Пирот. На 19 февруари 1886 год. се подписва мирен договор със Сърбия. В тази война вземат участие и доста войничани. В боевете загива Злати Димитров Георгиев.
През 1886 год. в България има политическа криза. Батемберг абдикира. През юни 1887 год. Фердинанд Кобурготски става княз, а министър-председател - Стефан Стамболов. От 1890 до 1891 год. кмет в село Войника е Теню Янков. От 1893 год. кмет е Ради Вълчев. През този период към община Войника се числи и село Хасан оглу (Александрово).
През 1894 год. Стамболовата партия пада от власт и от 18 май същата година на власт идва Народняшката партия на Константин Стоилов, която управлява до 1899 год. През 1896-97 год. кмет в селото е Теню Янков. Съветът в село Войника е създаден 1896 г., така е записано в историческата справка към фонд 199 на съвета в ДА. Започва да се води задължителната документация. След като на власт от 1899 г. до 1901 г. идва Либералната партия на Васил Радославов, кмет от 1899 до 1900 г. е Иван Хаджи Динев, след това Петър Люцканов до 1902 год.
От 1901 г. Демократическата партия на Петко Каравелов /русофил/ е на власт. От 1902 до 1903 година кмет на село Войника е пак Иван Хаджи Динев, а в 1904 г. - В. П. Златаров от Ямбол. От 1905 до 1909 г. - Иван Д. Златев, 1910 г. - Иван Василев, 1911 - Теню Тодоров.
През 1912-1913 година кмет е Иван Хаджи Динев, който през следващата година е сменен от Велчо Минчев.
От 1914 до 1918 г. на власт е правителството на Васил Радославов. През този период в селото кметува Жеко Иванов Бакъджицки.
За политическия живот на селото през периода от създаването му не са запазени никакви документи, а и разказите на стари хора са доста непълни и противоречиви. Може да се приеме, че в общинската управа влизат хора, симпатизиращи на управляващата в момента партия.
Социалдемократическите идеи проникват и се разпространяват в село Войника чрез индивидуална пропаганда, най-вече от учителите. Първата социалдемократическа група в селото е създадена от учителя Георги Щилиянов от Сливен през 1907-1908 год. Нейни членове са: Неделчо Михов, Енчо Марков, Гинчо Георгиев, Стоян Дончев и др.4
БЗНС се оформя като политическа организация на селското население, когато през 1905 г. на седмия конгрес на съюза се приема изработената от Ал. Стамболийски съсловно политическа програма. Земеделският съюз определя като своя главна задача да просвети, организира и въвлече в политическата борба селските маси, да се обединят селяните да защитават своите интереси.
Земеделската дружба в село Войника е основана през 1911 год. Пръв неин председател е Райко Добрев Райков и секретар Стоян Маринов Иванов.
Населението през този период (1910 г.) е 1215 жители.
Още от основаването на селото горите и пасищата диктували поминъка на хората. Много от заселниците дошли със своите стада, овце, кози и друг домашен добитък. Населението в първите години бързо нараства. До освобождението няма сведения за неговия брой, но към 1884 г. то достига 764 жители. През 1894 г. то има 160 къщи, само българи; През 1892 г. селото има 881 жители и 126 къщи. 1900 г. селото има 978 жители и 175 къщи. Имало е 41 раждания, т.е. на 100 души се падат 4 новородени, умиранията са 3%. Същата година има 1,72 женитби на 100 души. През 1905 г. - 1073 жители. През 1910 г. - 1215 жители. От “Списък на населените места в княжество България през 1993 г., София, 1894 г.”
Скотовъдство. Основният поминък на войничани по време на заселването и по-късно е скотовъдството. Гората, естествените ливади и обраслите с нискостеблени дървета брегове на деретата предлагат добра паша за добитъка. Наличието на много къшли, чаламари, кошари из землището потвърждава, че по-голяма част от населението се занимава с отглеждането на овце, кози и едър рогат добитък /говеда, биволи/, свине, кокошки, пуйки, гъски, патици, коне, магарета. През 1880 г. само Христан Иванов Топалски има 500-600 овце.
Когато дойде време да се агнят овцете и козите им, баба Иванца Топалката вика на снахите си: “Хайде, ей вземайте дисагите и отивайте да посрещате овцете, че наближава да си идват”. Тогава снахи, деца - всички отиват да посрещат стадата. Агнели се по много овце и кози, а козите все по две. Христан не можел да ги носи, също и неговите наети овчари. Като се прибере, той заръчва на по-големите момчета: “Идете до двата бряста, оставих три овце с агнетата, до сухото дере - две кози”. (От 1882-1885 г. се събира и беглик - за овце и кози).
През 1881 год. 76 домакинства притежават 2366 овце и 949 кози, като плащат данък 14 917 гроша, а 87 стопани притежават 227 свине и се събира за тях данък серчим.
През 1900 год. конете са 154, овцете - 3244, козите - 783, свине - 157, магарета - 62, говеда - 449, биволи - 115, кокошки, гъски общо 1306.5
По-късно се обособяват отделни родови семейства, които се занимават само с овцевъдство. С намаляването на мерата за паша намаляват и овчарските фамилии, които имат самостоятелни сюрии /стада/, те пасат и овцете на други стопани с по-малко добитък. За да пасат говедата, козите, свинете стопаните наемат селски говедар, козар и свинар.
През 1909 год. селския сюрек /стадо/ говеда има 600 глави добитък.6
Месото, млякото, вълната, кожите и др., получавани от домашните животни, се използуват за задоволяване изключително на нуждите на домакинствата, а излишъците разменят срещу пшеница, брашно, фуражно зърно и плява за изхранване на добитъка и различни услуги.
Най-лесно се продават на минаващи търговци живи агнета и кожи. Добиването на големи количества вълна трудно намира пазари. Значително по-късно тази търговия се развива, когато селото започват да посещават габровски търговци - вълнари.
Млякото се обработва на сирене и масло, а излишното по-късно се носи на мандрите. От устни сведения се знае, че когато не е съществувала мандра, най-много правили сирене, което съхранявали в тулуми, по 18-20 тулума пълнили по-заможните овчари.
Конете се използват изключително за езда, вършитба и за разплод. През 1900 г. в селото има 54 коня за яздене, 11 за впрягане и 60 за разплод. Магаретата служат за еднолични превозни средства, в повечето случаи вървят със стадото.
Земеделие. В първите години на заселване разораването на земята за ниви е безразборно и без ограничение. Затова и разпределението на земята между селяните е неравномерно. За усвояването на горските площи за ниви се иска много труд, за изсичане, изкореняване и изгаряне на дърветата. Не всеки има тази възможност. Често се наемат външни работници, чак от шоплука. В засетите на пролет ниви избуяват недоизкоренени издънки и за тях казват: “Шопите си оставили ръцете”, т.е. не са доизкоренили всичко. Обхванатите от плевели ниви дават слаба реколта. Нивите се обработват само с дървени рала, впрегнати с волове или биволи. Зърното и сламата не достигат. За да си ги доставят войничани през лятото ходят да жънат по околните села, най-вече в Башалии /Първенец/. Земеделието е в тясна връзка с климатичните условия - град, слана, засушаване. 1913 год. се помни с много дъждове. Едва по-късно, земеделието се стабилизира и се сеят по-разнообразни култури.
С течение на времето всяко семейство се ориентира към земеделието или скотовъдството. Земеделците /чифчиите/ стават преобладаващата група за стопанска дейност. Почти всички обаче имат домашни животни, които пасат в селските сюрии, сюреци и хергелета.
През 1900 г. в селото има 140 броя дървени рала. Няма още плугове. Има всичко 135 волски и биволски коли, има 16 коли с един кон и 2 коли с по два коня.
Щом пукне пролетта, започва усилена полска работа. Пренася се оборски тор и пепел, разпръсква се по нивите. Лятно време отвеждат овцете по нивите на егреци, които представляват заградено място с тръни, където затварят овцете, целта е да се наторяват нивите. Някои ниви, за да си “починат”, ги оставят една година угар /изорана незасята/ или келемя /неорана и незасята/. Някога речните тераси не се обработвали поради това, че са обрасли с трънаци и върбалак. По-късно в селото започват да идват градинари, предимно гърци, които разработват общинска земя край селската река. С наети от селото работници, през сезона отглеждат различни зеленчуци, снабдяват селото и околните села. Те сами през цялото лято организират всички дейности в градината /бахчата/. След като приключи сезонът и се разплатят с работниците, гърците наемат каруци за да ги закарат в Ямбол. От тогава останали имената “гръцката бахча” и “гръцкия кайнак”. По-късно и войничани усвояват градинарството. Постепенно се разработва цялото поречие.
Занаяти. Появяването на занаяти в селото и отделянето на хора, които да се занимават с тях, се дължи на местната необходимост от такива. Повечето от занаятчиите, освен занаята, имат и селско стопанство - ниви, добитък. В повечето случаи местните занаятчии не изнасят стоката си вън от селото, а задоволяват вътрешното стопанство. Някога имало терзии, железари, арабаджии, налбанти и др. Такива са: терзи Димитър, Таню Славов Майстора-железар, Иван Стоянов Армудов и Теню Налбантина - налбанти. Имало още копанари, гребенари, дръндари, мутафчии, калайджии. Тези занаятчии с малки изключения са външни за селото лица, които идват за съответния сезон и за извършената от тях работа им се заплаща в натура. Обработката на върбата става от копанари (цигани), които идват в селото, секат върбите и правят на място корита (копани), гавани, лъжици, вретена и др. Спазаряват се със собственика на дървото (едно на тебе, едно на мене), другото продават из селото. Външни занаятчии продават из селото дикани, сачове, кошници и др. Местните занаятчии усвояват занаята от свои близки като чираци или са самоуки майстори, а някои се научават в казармата.
Водениците са строени по течението на Селската река. През различно време те са: Баба Тилената, Ради Йорговата, Дядо Димитровата, Вълчо Радевата.
През 1903 год. 180 души местни жители се занимават със земеделие, има 19 овчари, двама железари, един говедар, двама свинари, един козар, трима воденичари, един подковач, трима бакали, един калайджия, трима шивачи, един терзия и един халваджия.7
През 1910 година се появява първата вършачка с парен двигател марка “Фехар”, купена от братя Младен, Енчо и Костадин Райкови Яланджийски, която е продадена през 1918 г.
Освен камък като строителен материал някога широко се използва и кирпича. Правят го стопаните, които имат нужда от него. Много от старите къщи и стопански постройки се зидат с кирпич. Твърде рано войничани се ориентират да си пекат тухли, след като има и достатъчно дърва за това. Обикновено тухлите се пекат край селото на определена равна поляна, където има хубава пръст и много вода. Стопаните, които имат нужда от тухли сами си ги приготвят. Ако не им достига работна ръка, наемат работници за това. Много често има местни или външни тухлари, които ги приготвят и продават. Най-често използуваното място за сеченето, сушенето, печенето на копторите с тухли е поляната над селския мост. Това място дълги години се наричаше Селската керхана (тухларница).
Първоначално керемидчии идват от Лозенград. Много години наред, през летния сезон във Войника идват керемидчии, защото лесно върви занаятът: има хубава пръст, вода и много дърва. По известен такъв в по-късния период е Стоян от Лозенград, който идва с 10-12 работници българи и дълги години прави едноулучни керемиди. С тях са подменени всички сламени покриви в селото. Керемидчийницата му се установява в източната страна на селото, на герена срещу сегашната мелница. От тогава и чешмата носи името Керемидчийницата, а по-късно в изкопаните трапове се калят биволите, затова тя още се нарича и Калилката. Години наред Йовчо Тодоров Енчев снабдява керемидчиите с храна. Закупува ярета от Денница, където са по-евтини. Едно яре тогава купува за два лева, а само кожата после продава също за два лева. Всеки ден за храна на работниците се коли по едно яре. Купуването на керемиди става на място, а плащането, както може, с пари, зърно, сирене и др.
Заради многото гора в полите на Бакаджика, се практикува и горенето на дървени въглища с турлуци. Освен външни кюмюрджии, такива има и от селото - Дичко Петков Кюмурджията. От тогава местността е останала с името Кюмюрлука на изток от селото (1 км). Сега там са ниви.
Търговия и търговски връзки. Не може да говорим за някаква търговия и редовни търговски връзки в далечното минало. Селското стопанство е затворено и самозадоволяващо се. След заселването първият контакт се създава със село Башалии, после със село Ени махле, от където войничани закупуват зърно за брашно, фураж и семена. Едва по-късно, когато укрепва земеделието и се явява необходимост от износ на зърнени храни, в село Войника започват да идват камилски кервани от Бургас и още на хармана търговците пазаряват зърното. Камилите, като пристигнат на мегдана лягат и си почиват, докато търговците намерят продавачите и уредят работата по харманите. По-късно износът на жито става с кервани от дървени коли (биволски и волски), наричани Льокаджийски коли, карани от турци - кираджии. Помни се търговеца Аврам-евреин от Стралджа. Той спазарява житото, докато още не е овършано. Обикновено купува по 100-200 кила. Стопаните понякога не могат да определят по колко кила могат да отделят за продаване и пред търговеца казват: “Да овършеем по-напред, че да видим колко ще изкараме”. На всеки стопанин, с когото се спазаряват търговците дават капаро. Щом се овършее, още от хармана зърното се товари и търговецът изплаща остатъка от дължимата сума на всеки стопанин. По-късно стопаните сами започват да си продават житото в Бургас. Цели кервани от коли тръгват за Бургас и продават житото, пет крини за 40 гроша. С получените пари купуват всичко необходимо за домакинството: две тенекии газ (петрол), чувал сол, буци сол, риба, маслини, малко табанки (сушени смокини), тефтици, бомбаки, белило и други неща за момите и бонбони за децата. Останалите пари завързват здраво на възел, защото и бирника чака да платят данъците.
Никой поединично не ходи в Бургас, а по много коли - керван. Пътуването е дълго, трудно и опасно. За по пътя си носят сачове за катми, най-много си правят попара, по-лесно и по-бързо. Случва се понякога и да ги нападнат разбойници, за да им оберат парите. Затова носят със себе си брадви, ножове, пищови, сопи и други средства за отбрана.
Известен е един случай, който става между селата Загорци и Зорница, когато на връщане разбойници нападат войнишки керван. Няколко селяни са тежко наранени при отбраната, но успяват да хвърлят парите си встрани от пътя в тревата, за да не ги намерят у тях и по този начин ги запазват. От село керваните излизат за Бургас в понеделник рано сутрин и се завръщат чак в събота.
Когато през 1900 г. прокарват железопътната линия Бургас-Ямбол, износът на зърнени храни и друга стока се ориентира през Стралджа. След прокарването на шосето за Ямбол през 1923-1925 г. износът се насочва изключително на там. За всяка друга произведена стока в село идват търговци: за агнета, кожи, вълна. Няма никакви норми за образуване на цените, спазаряването става според вида на предлаганата стока. Търговците обхождат стадата, подбират по 10-20-30 от най-хубавите агнета от стадо и след като се съберат 200-300 животни, наемат двама-трима души от селото да ги закарат в града. Там търговецът им плаща и ако имат късмет се връщат с парите си в селото.
Най-старата кръчма е Ради Йорговата, която се помещавала в плетена стая и се е намирала на мястото на днешното (новото) училище. Месарници в селото нямало, но месари обикновено са били селските бакали и кръчмари. Те колели добитъка и продавали месото. Преди Освобождението като закупчици на добитъка са идвали Хаджи Осман и Гигата от Сливен. Снабдяването с индустриални стоки, постепенно започва да се урежда от пътуващи търговци, които посещават селото и с каруци минават по улиците и продават сол, катран, плодове, сусамов шарлан, тулуми с петмез, халва и други. Някои от търговците за по-продължително време остават в село, като наемат дюкянчета и продават бакалски стоки. Такава търговия в миналото упражняват търговци-гърци. По-късно и редица предприемчиви войничани се впускат и развиват този вид търговия. По това време и по-късно в селото има доста кръчми. Голяма част от тях продават и бакалски стоки. През 1894 г. “в селото има осем дюкяна, но и в тях друго не можеш намери освен вино, ракия, сол и катран”.8 Бакалин през 1905 г. е Иван хаджи Динев. Раздвижването на търговията във Войника и целия район с добитък има на традиционните тридневни панаири в град Карнобат и село Зорница.
Здравно дело. За едно цялостно здравно осигуряване на населението в миналото не може да се говори. На медицинска помощ разчитат най-вече на местни лечители /билкари, баячки, чакръкчии и др./. През 1901 г. фелдшер в село е Тома Божилов от гр. Ямбол. Преди това медицинска помощ се търси от село Недялско. Добитъка лекуват с познания, които се препредават от поколенията. Пускат им кръв, къпят ги във вода, мажат ги с лой, катран, подлагат ги на движение, ако са преяли.


2. Участие във войните 1912-1918 г.


Тревожният сигнал, който на 17 септември 1912 г. разнася селската камбана, възвестява мобилизация за война. Заедно с тревогата и страха от войната в душата на войничани се преплита и желанието да помогнат на пъшкащото под османско иго поробено българско население в Одринска Тракия и Македония. Почти цялото работоспособно мъжко население е мобилизирано и заминава по частите си, числящи се най-вече към 29-ти Ямболски пехотен полк на Трета Балканска дивизия и в IV конен полк. Два дни по-късно Турция също извършва мобилизация. Обявяването на войната е предстоящо. Правителството ловко се възползува от народното стремление за оказване на помощ на поробеното население в Тракия и Македония и бърза с подготовката, за да присъедини насилствено двете области (Одринска Тракия и Македония) и да наложи хегемонията си на Балканите.
На 5 октомври 1912 г. започват военните действия. Още първия ден е освободен Мустафа Паша (Свиленград). По-сериозен отпор в началото турците дават на линията Лозенград-Одрин. Турската армия е разбита при Гечкенли, Ескиполос, Ериклер и други места.
Одринската крепост била задмината на 26 октомври и поставена в обсадно положение. Вследствие на общото отстъпление на турската армия в Източна Тракия комендантът на крепостта Шукри паша не можал да предотврати нейното обкръжение.
В боевете войничани проявяват голям героизъм. Много от тях не се завръщат и загиват като: Иван Петров, ефр. Васил Панайотов, Петко Богданов Петков, Господин Стоянов Костов, Петър Йовчев Иванов, Петко Г. Желев, Ради Георгиев /Йоргов/ Радев, ст.п. Георги Д. Гърбушев, Господин Донев Стойчев, Господин Ст. Митев, ст.п. Теню Георгиев Гърбушев, Господин Митев Кърцъков.
Дядо ми Енчо Тодоров Енчев е участвувал във всички войни и четири години е прекарал в окопите. Повечето войници от селото били все в една войскова част заедно.
“При една атака - казваше той, - при Черкезкьой трима турски аскери се спуснаха с щиkове към един наш окоп пред мене и докато ги убием с щиковете намушкаха и изхвърлиха от окопа двама от нашите. Единият от тях беше от нашето село Господин Донев Стойчев.”
“Ние бързо напредвахме и слязохме чак долу до Мраморно море. Бяхме уморени, гладни, мръсни и въшлясали. Аз реших да си изпера дрехите в морето и както съм ги удрял в един камък направих си сребърния джобен часовник на парчета.”
По-нататък дядо разказва:
“Когато атакувахме турските позиции при Чаталджа, битката беше много люта и продължителна. Там загинаха много от нашите войници. По полето лежаха убити човек до човек. Аз бях с чичо Добри Енчев Райков и като свърши боят, видях че лежи убит близо до мене. Тогава аз го погребах до едно голямо дърво, за да запомня къде му е гробът. Ако сега ида там, ще го намеря” - и дядо плачеше.
И наистина, най-много са убитите при Чаталджанската укрепена позиция, която е на 40 километра от Цариград. Там загиват: Люцкан Ралев Люцканов, Коста Стоянов Костов, Тодор Георгиев Индженски, Добри Енчев Райков, Митю Киров Кърцъков, Иван Желязков - Ванката, Неделчо Михов, Панайот Георгиев Рашев, Дончо Вълчев Радев, Стою Богданов Петков.
Ето какво си спомня Йовчо Тодоров Енчев за превземането на Одринската крепост и пленяването на Шукри паша, в което е участвал той лично. Докато беше жив разказваше за това и показваше една лъжица, която беше взел от масата на пашата за спомен при пленяването му: “Ние, няколко войници, с двама офицери влязохме в подземието, където беше щабът, пашата беше вътре. Като влязохме той беше седнал и стана. Единият от офицерите посегна да му вземе сабята, за да го разоръжи, обаче пашата не му я даде. “Аз - каза - съм генерал и на генерал ще я предам”. Те, турците, много държат на тези работи (салтанати). После го заведохме при генерал Иванов, на който Шукри паша предаде сабята си.”
Не е завършила още войната в Тракия с турците, а Гърция и Сърбия, страхувайки се от голяма България, съсредоточават войските си в Източна Македония и я окупират. България е принудена да прехвърли своите войски от Източна Тракия в Македония. На 23 април 1913 година 29-ти Ямболски полк заема позиции южно от Кукуш. На 16 юни 1913 год. Фердинанд издава заповед за настъпление. Започва Междусъюзническата война. Боевете са много тежки. Липсват свежи сили. Настъпва глад, изтощение, холера. Войната е кратка. На 18 юни 1913 год. балканските държави сключват примирие. В тази война загиват: Георги Тенев Арабаджиев /Колеря/, Видю Георгиев Атанасов, Динко Иванов Динков, Стоян Тенев Костов и Илю Колев Илев.
След Междусъюзническата война започва демобилизация, войниците се връщат по родните места и се отдават на мирен труд.
През октомври 1915 год. България последователно обявява война на Гърция и Сърбия.
Българските войски имали за задача да подпомогнат австро-унгарските и германски части за разгрома на сръбската армия.
Нашата армия отново се озовава на сръбската граница. Водят се активни бойни действия, после войната преминава в позиционна. След пробива при Добро поле сръбските /съглашенските/ войски настъпват към България. Нашата армия отстъпва. Започват бунтове и дезертиране от частите. Избухва Войнишкото /Владайско/ въстание - 1918 г. Цар Фердинанд абдикира. Цар Борис III заема престола.
В тази война също участвуват много войничани. В нея загиват: Димитър Желязков Индженски, Диню Коев Яланджийски, Стоян Андреев Чернев, Куню Иванов Динков, Съби Желязков Вълчев, Йовчо Иванов Йоев, Михо Дончев Иванов Делииванов, Енчо Димов Митев, Тодор Тенев Марков, Димо Желязков Янков, Петко Тенев Гърбушев, Диню Тенев Янков, Георги Райков Яланджийски, Гочо Петров Хаджийски, Йовчо Стоянов Топалов, Тоню Димов Колев.
Във Владайското въстание от село Войника участвуват Иван Колев Домусчиев, подофицер Диню Коев Хаджийски, Атанас Люцканов Атанасов, Иван Тодоров Иванов, Димитър Матев Боев, Стефо Тонев Стефов.
Ето какво разказва Иван Колев Домусчиев, роден 1886 г., участник във въстанието: “В края на войната, при връщането ни, когато наближихме българскта граница, аз напуснах частта - 29-ти Ямболски полк, където бях прислуга в полковия лазарет. Отидох в Кюстендил на гарата, там заварих събрани много войници. Там видях Ал. Стамболийски и Райко Даскалов. Стамболийски държа речи на няколко места. “Сега е време да се справим с властта”. Един военен дойде и ни каза: “Който има оръжие, след мен” - и вдигна пушката над главата си. Събрахме се около него 100-150 човека и ни заведе в града. “Това е главната квартира”, каза той и с двама души влезе вътре. От там изведе генерал Жеков, облечен във войнишки дрехи и го поведохме към гарата. Накараха го да поиска локомотив да ходим в София. Той заповяда и докараха два локомотива, след които закачиха вагоните. Качихме се горе и потеглихме за София да се разправяме с властта. Движехме се много бавно. Разсъмваше се, а ние не бяхме стигнали до София. Тренът спря на Владая. Мислехме, че няма нищо пред нас. Слязохме и видяхме от ляво и дясно изкопани окопи пълни с войници, с насочено към нас оръжие. След малко един офицер с бял байряк дойде при нас “Молим сложете оръжието тук и ще си заминете направо.” Докато каже това, нашите дадоха един запл, а той побегна към окопите и изкомандва: “Огън!”. Започна стрелба. Сражението продължи 3-4 часа. От три страни ни бият. Пристигнаха 3-4 оръдия и почнаха да стрелят по влака. Имахме 50-100 патрона и ги изстреляхме. Като разбраха, че нямаме патрони, започнаха да настъпват от всички стрнани за да ни пленят. Аз тогава реших и през куршумите побягнах, но се спънах и паднах в един трап и останах там. Другите ги плениха. После взех посока към Княжево, но при един пост двама юнкери ме хванаха. Качиха ме на камиона си. Единият искаше да ме убива. Закараха ме в Княжево и ме арестуваха. Пристигна друга заповед и ме върнаха на същото място. Там бяха пленените в горичката наши другари. Разпитва ме един майор. Почнах да лъжа, че случайно съм попаднал там и ме отведоха при пленените. Като се мръкна, влязох в едно дере и хванах гората. Вървях няколко часа. По едно време един войник каза: “Стой!” Пазеше едно окопано оръдие. Пуснаха ме да мина и вървях цяла нощ. Стигнах близо до София и взех посока към Балкана. В балканска къщурка една баба ми даде малко хляб. Продължих да вървя, видях двама войници и спрях на конушмак. Дойдоха двама офицери и ме взеха към София. По пътя един войник отиваше за снаряди и ми даде да водя един кон. Като минахме известно разстояние, срещнах нашите от 29-ти полк, които не бяха от бунтовниците, останах при тях и работата се оправи.”


3. Духовен живот


Църква и манастир. Първата обществена сграда, построена след основаването на селото, е църквата “Успение Богородично”. Диню Димитров (Матен Диню) харизва част от двора си за църква. Това прави, защото му умирали децата.
Стари хора разказват, че когато построяват църквата, селото наброява 30-40 къщи. Предполага се, че това е около 1865-1870 г.
В окръжния архив на гр. Сливен, е отбелязано, че в с. Войника църковна дейност се води от 1864 година. До построяването на църквата, при големи християнски празници войничани ходят на църква в село Ени махле, чиято църква е от 1857-1858 г., също и в село Башалии, които имат църква открита и осветена на 21.V.1862 год.
Селото към 1870 г. е към Дунавски вилает Созопол - Бургаска епархия. През тази година свещеник в селото е Вълчо и в църквата са извършени 30 венчила.9
“Църква имат построена преди войната... Свещеник имат от селото си.”8
Църквата се състои от храм с две отделения, за мъже и жени. Жените при служба стоят отзад на балкон - издигнат на около 50 см от пода, да се вижда по-добре. Зад този балкон се намира училището с една по-голяма стая за учениците и една по-малка, където живее учителят. Църквата е градена от камък, вар и местен дървен материал, покрита с едноулучни керемиди. От северната страна в двора има изкопан кладенец. До олтаря отвън е погребан свещеник Стоян Николов. На паметната плоча пише: “Свещеник Стоян Николов, починал на 2 февруари 1905 г. на 58 години”. Църквата е използувана и като училище до към 1890 г., когато построяват самостоятелна училищна сграда, а като църква - до края на 1938 г., когато е построена новата църква.
Пръв свещеник е Вълчо Динев от селото. След като остарял, отива на служба в манастира, който по това време е новооткрит. На негово място свещеник става Стоян Николов, също от селото. От 1903 год. свещеник е Желязко Стоянов, който по това време се заселва със семейството си в селото. Участник в Илинденското въстание, след неуспеха му напуска завинаги Тас Тепе, Лозенградско.
За един продължителен период, няма запазени никакви документи, от които да се вижда дейността на църковното настоятелство. Ясно е обаче, че църковната дейност, която е в ръцете на най-будните селяни, играе важна роля за обединяване на българския дух, за запазване на традициите и създаване на учебно дело. Независимо, че селото е сборно, с население от различни краища, между селяните има разбирателство. Тежкият живот и турското обкръжение не пречи за установяване на нормален духовен живот. Веднага се намира местен кмет, учител, свещеник.
Манастирът “Успение Богородично” се намира на южната страна на Бакаджика. Когато се е заселило селото той е бил руина. За новото му възстановяване е запазен следния спомен: “Когато Янков Теню беше кмет, веднъж Иван Йовчев събра няколко младежи и като им каза, че него място е свято и че някога там е имало манастир, копаха и откриха кръст и икона, почистиха аязмото. От тогава мястото се призна за свято, направи се колиба.” Населението започва да дарява зърно, добитък, дрехи за здраве и за построяване на манастир. В продължение на няколко години са събрани средства за построяване на манастирска църква. Тя е слаба постройка, с плетени от пръти стени, направена само за временно. Една-две години по-късно построяват солидна църква. По спомени на местното население, тя е построена през 1890 г. “На върха на Бакаджика има открит нов манастир, гдето празнуват и се събира сбор на 15.VIII- всяка година. Разказват, че били намерени кръстове и едно старо здание, на което основите му принадлежали на църквата”. 8 Както съобщава В. Лолов, през 1894 г., селото има нов манастир. Построена е от камък с дебели стени, от местен дървен материал от дебели греди, зидани с варов разтвор и отпред замазана с вар, покрита с едноулучни керемиди. Пред входа на църквата има малък сайван /навес/ и от него се влиза с едно стъпало под нивото на двора. Осветява се от три прозорчета, едното на северната стена, другото на южната, а третото в олтара. Прозорците са прави, с размери 1 м на 50 см. Вътре стените са варосани, иконостасът е дървен, местно производство, облепен с подходящ книжен тапет. Обзаведена е с два свещника, кандила, икони. Някои от иконите са рисувани /оригинални/, а други са репродукции - книжки, дървени рамки. Подът е с каменни плочи, постлан с черги. На южната греда, под сайванта, на голям гвоздей е закачена не много голяма камбана.
Почти по същото време срещу църквата, на западния край на двора е построена сграда за битови нужди. Външните й стени са от камък, зидани с вар, а междинните са долма /половин тухла/, замазана с пръст и после варосана. Сградата се състои от две стаи, пред тях сайвант, а под едната, по-към ниското има помещение за дърва и яхър. Лицето на сградата е на изток към двора и църквата. Дворът е постлан с плочи. За да се изравни, от долната страна е направена солидна подпорна стена. От север дворът е заграден с каменна стена, висока около половин метър, на места и един метър. В двора има голяма асма. Всичко наоколо е потънало в зеленина, наоколо има много дебели дървета. Аязмото се намира малко по-надолу на югоизток, сред големи дървета. Заградено и покрито с големи каменни плочи, дълбоко е. Зад църквата до олтара има два гроба. На паметните плочи пише: “Вълчо Динев, 1830 г., починал на 25 октомври 1905 г. Внук Вълчо Колев”, а на втория - “Иван Стоянов Армудов - налбантен, 23 март 1914 г. от с. Вайсал /близо до Одрин/”. На юг, под подпорната стена, вън от двора, има малко гробище с няколко погребения.
Най-долу под манастира в Трапа се намират Инджевите извори. Мястото е затворено от трите страни, има изход само от изток. Там отдолу манастирът има чуден изглед, прозиращ през стеблата на големите дървета.
Сборовете обикновено стават в близост до църква като техен храмов празник. На храмовия манастирски празник “Успение Богородично” се състои събор. На този манастирски събор присъствуват и гости от околните села. На манастира подаряват до 50-60 глави добитък и по 20-30 кила зърно и други предмети. Оставят се няколко кила за прехрана на манистирджията, останалото настоятелството продава и парите използува за обзавеждане и издръжка на манастира.
Трапезата на гостите става в двора на манастира, след това веселията и хората стават горе на баира между Калето и Сокера, на голямата поляна. От тогава тази поляна носи името Играй сбора.
Поради това, че селата Поляна и Александрово имали претенции за манастирската мера, през 1902 год. тогавашния кмет Петър Люцканов забранява сбора да се провежда горе на Бакаджика и го сваля долу край селото, на поляната до Матевата чешма.
Големи празненства стават на манастира и по пролетните празници като Великден, Първа пролет. Всичко живо от селото се стича там. Младите тръгват пеш през баира и гората, старите по манастирския път, пеш или с каруци. Околността оживява. В двора на манастира е забранено да се коли добитък. Месото за курбана се носи от село, а се вари в големи казани там.
Освен Вълчо Динев и Иван Стоянов Армудов, други манастирджии, които се помнят са дядо Петър, Калчо - от Войника, овдовял късно, без деца, Маринчо - придошъл от някъде. Последният обитател на манастира е Димитър Радев Еледжишки - местен жител. Певец в църквата, без семейство, с дълга бяла брада. На стари години отива в манастира. Почива в края на четиридесетте години.
От тогава манастирът не се поддържа и се разрушава. Всички сгради рухват, само аязмото се е запазило до днес.
Учебно дело. Една от първите грижи на войничани след битовото уреждане е построяване на църква и осигуряване образование на децата си.
В църквата се отделя стая за училище и стая за учителя.
Първите документирани данни за учебното дело в селото са от 1870 г., “Статически сведения Дунавския вилает са по епархийни списъци от 1870 г.”9, към което се числяло село Войника. В тях се посочва, че учител в селото е Димо. Не е известно от къде е този учител и какво е неговото образование, но вече има учебно дело.
Спомени, запазени за учебното дело в село, са от края на робството. Ето какво разказва Марко Тодоров, местен жител, роден 1871 година: “Аз съм завършил четвърто отделение. Учител ми беше даскал Стоян от Доруклии (Правдино). Училището ни беше в една стая на старата черква. Там се намираше и стаичката, в която живее даскалът. Учехме 20 момчета, къде тогава момиче да се учи. Седяхме на скамейки дълги 2-3 метра. Само за трима нямаше място и те седяха на земята. Тогава не пишехме, а само слушахме, какво разказва даскалът. На плочи започнаха да пишат по-късно. За звънец ни служеше една дъска, закачена на крушата в двора на черквата. Дежурният ученик я биеше с две дървени чукчета. Същата дъска служеше и за черковна камбана. На училище бяхме по цял ден. През зимата по ред всяко дете носеше дърва от къщи, за да се топлим”.
Пръв местен учител става Георги Райков Стоянов, заселил се тук заедно с родителите си. Не е известно, къде е придобил образованието си. Учителствува в селото две години и става учител в гр. Сливен. Умира 1900 г. на 45 години, неженен.
Непосредствена грижа за учебното дело се пада на училищното настоятелство. Дълги години, докато училището е в църквата, едно и също е било настоятелството за църквата и за училището. Настоятелите се избират сред най-образованите и авторитетни жители. Начело на настоятелството стои председател, избран чрез тайно гласуване. Настоятелството наема /назначава/ учителите, помага за прибиране на децата в училище, поддържа и ремонтира училищното имущество, дава на търг училищните ниви.
Обучението в начало е по словесната метода, само на български език. През 1879 г. учителят в Арпач (Богорово) е наусничар, но учителят в Ени Махле (Люлин) е от новата мода, знае 4-5 езика. Войнишкото църковно-училищно настоятелство упорито търси високообразовани учители, които да им учат децата, да не са по-долу от Ени Махле. По спомени на стари хора в село учителствуват Седловски (1888-1890 г.), Ганчо от Автаня (Недялско) и др.
След като Народното събрание през май 1880 год. приема “Закон за материалното поддържане на учебното преустройство на училищата”, т.е. “Закона на Гюзелев”, курсът на първоначалното училище в България става четиригодишен. Във Войника следващата година се разкрива четвърти клас. През 1885 г. се въвежда закон за задължителното начално образование. Тогава бързо нараства броят на учениците. На училище тръгват и момичетата. До тогава се считало, че момичетата нямат нужда от образование.
Училищната стая в църквата става тясна за желаещите да се учат. Така през 1888 г. започва строежът на самостоятелна училищна сграда с три класни стаи, която е завършена през 1890 г. Веднага в нея започват да се водят занятия. Училищното настоятелство назначава двама учители, които водят образованието по два слети класа. Внасят се значителни подобрения в организацията на обучението и възпитанието на децата. В новото училище е назначен Никола Стоянов, син на местния свещеник Стоян Николов, който учителствува от 1891 до 1893 г., след което баща му го изпраща да учи във военна школа гр. Пловдив. Там участвува в русофилското движение и бива убит. Гробът му е в Пловдив.
Твърде рано будните учители организират училищна библиотека. Тя е основана през 1883 г. с книгата “Статии из учебния вестник”, издание на Министерството на просветата. Първите закупени художествени произведения са: “Съчиненията на Любен Каравелов”, купена през 1887 г., “Записки по българските въстания” от З. Стоянов, “Повести и разкази” на Л. Каравелов, закупена през 1893 г. Библиотеката е абонирана за сп. “Училищен преглед” от 1901 г., сп. “Мисъл” от 1901 г. Получавани са също и списанията “Учител” и “Задружен труд”. В библиотеката има и се пазят от дълги години, като от 1889 г. закони, правилници и наредби, отнасящи се за учебното дело. Броят на книгите в училищната библиотека до войните възлиза на 208 заглавия.
От 1893 г. до 1897 г., в продължение на четири години децата обучава даскал Добри. Другият учител е Козловски, който е в селото от 1893 до 1895 г. От 1896 до 1898 г. учителствува Николай Матев от село Ени Махле /Люлин/, а Овчаров от Жеравна - през 1898-1899 г. През 1902-1904 г., в продължение на три години учителка е Кръстинка Качулева от Ямбол. През 1903-1904 г. учител е Петър Ганчев от Габрово. За образованието и учебната дейност на тези учители няма сведения, но е ясно, че след построяването на училищната сграда учебното дело се стабилизира, нараства броят на децата, които посещават занятията. Обучението минава на по-висок качествен етап. Въвежда се класно-урочната система.
През 1907 г. за учители са назначени Георги Щилянов от Сливен и Василка Димитрова от Стара Загора. Те имат добро образование и определени прогресивни възгледи. Оставят трайни следи в съзнанието на своите ученици. Георги Щилянов е роден в 1883 г.
Поради по-добрите условия в училището и грижите на настоятелствата за битово уреждане на учителите, те все по за дълго се задържат в село. Опознават условията на живот на своите ученици и проблемите на техните родители, контактуват и влияят положително върху културното издигане на населението.
Броят на учениците през учебната 1911-1912 година нараства на 109, от които 26 са момичета. Поради трудното материално положение и нуждата от работна ръка, процентът на напусналите е твърде висок.
През периода от 1914-1917 година учителствуват Невена Хършова, Кица Андонова, Марийка Петрова. През 1914-1915 г. има трима учители, които обучават 135 деца, от които 30 момичета. Обучението трае 180 учебни дни. През 1915-1916 г. в училище остават двама учители, а от 1916 до 1919 г. учителите отново са трима, които учат четирите отделения от I-во до IV-то.
След като в село се установява свещеник Желязко Стоянов, с прогресивни възгледи, той насочва двамата си сина към учителското поприще. На 1.IХ.1915 г. за учител е назначен големият му син Стоян Попжелязков. Само след пет години за учител в село е назначен и малкият му син Димитър, на 15.IХ.1920 г.
През годините от 1912 до 1918 г. България води изтощителни войни. Бащите са на война, а учителите бащински приобщават децата към училището и науката.

Бележки
1. Симеонов С. “Административно-териториално устройство и местно управление на Източна Румелия”. - Известия на държ. архиви, София, 1977 г., 22
2. ДА - Ямбол фонд 68-К, оп.1, арх.ед.65
3. Вестник “Марица”
4. В. “Изгрев”, бр. 21, 6 ноември 1981 г.
5. ЦДИА - фонд 158 опис 1, арх.ед.56, л. 12-14
6. ДА - Ямбол фонд 63-К опис 1 арх.ед. 65
7. ЦДИА - фонд 173, опис 2 - 1903 г
8. Етнографски институт и музеи при БАН, фолклорен архив, пор. - 277 - Васил А. Лолов
9. Материалы для изучения Болгарии 4. III вып. V Букарешт 1877 г