За автора  
  Предговор  
I. 
Прирoдогеографски сведения  
II. 
Из далечното минало  
III. 
През годините на Османското робство  
IV.
От Освобождението до края на войните (1976 - 1918 г.)  
V.
Развитие между двете световни войни (1918 - 1945 г.)  
VI.
Бит и култура  
  Послеслов  
 
Приложения:
 
1. 
Родословие на първозаселниците  
2. 
Народни песни  
3. 
Списък на убитите през войните  
4. 
Списък на участниците в Отечествената война  
5. 
Списък на участниците в Кооперация "Взаимна помощ"  
6. 
Списък на завършилите Висше образование  
7. 
Списък на Директорите на училището  
8. 
Списък на началниците на ТПС в селото  
  Фотоси  
  Корица  
   
 9 Бит и култура - село Войника, Ямболско

Глава VI


БИТ и КУЛТУРА


1. Mатериална култура


Двор, къща и други сгради. Предназначение
В миналото дворовете са били много по-големи, но впоследствие, при подялбата между наследниците, са раздробени. По периферията на селото дворовете са все още големи и заградени с тръни.
От заселването на селото до сега дворът и къщата на войничани претърпяват значителни изменения вследствие на бързите промени в стопанско и социално отношение. Използваните нови строителни материали и различните културни промени също оказват влияние.
Всички дворове са били заградени с тръни, с подходящо разположени жилищни, помощни и стопански сгради. Сега са заградени с каменни или тухлени зидове, мрежи и други материали. Къщата е най-важната от сградите в двора. Тя е изменяла всякога външния си вид и вътрешното разпределение и уредба.
Когато се заселва селото и разчистват площадки за дворове, къщите се правят от плетени пръти. Забиват дебели дървета в земята, и с окастрени пръти изплитат стените на къщата, после я измазват с кал или бяла пръст, покриват я с шума или суха трева, а по-късно със слама. В тази съвсем непретенциозна къща се настанява цялото семейство заедно с добитъка.
По късно, като втори етап, къщите се подновяват и се строят от камък, кирпич, местен дървен материал, покрити с едноулучни керемиди. После кирпичът се заменя частично или изцяло от тухли, а някои от къщите продължително време са били покрити със слама. В зависимост от материалните възможности на стопаните, някои от къщите са солидни, други по-паянтови. Характерното при тях е, че са двустайни със сайвана, издигната с 3-4 стъпала над земята. Такива къщи имаха Люцкан Маринов Иванов, Димитър Иванов Караиванов и много други. След това започват да се строят къщи с избено помещение под една от стаите. Те са с две или три стаи също със сайвана и кьошек /открит балкон/ издигнат над нивото на сайвана, заграден с дъсчена ограда, а под него е входа за избата. Такива къщи имаха Димитър Неделчев, Матю Динев Терзиев, Тодор Тенев Тодоров, Стоян Иванов Топала и др. В архитектурно отношение разнообразието на къщите не е голямо.
В периода от 1910 до 1921 г. в селото са построени от габровски и тревненски майстори зидари, къщи, подчертано двуетажни, с три-четири стаи на горния етаж с коридори, отдолу с дюкяни, вътрешни или външни стълбища с балкони. Строени са от камък, тухли, чамов дървен материал, зидани с варов разтвор и замазани с вар. По фасадите им се забелязват елементи на украса, грапава мозайка, фигури, оцветяване и годината на построяване. Такива са къщите на Петко Славов Бозаджиев (1910 г.), Младен Райков Яланджийски (1912 г.), Енчо Тодоров Енчев (1921 г.), Иван Тенев Тодоров, Георги Тенев Гърбушев, Дойчо Митков.
Запазена и до днес къща, с всички характерни черти на втория етап е на Злати Стоев. Строена е след Освобождението от робството. Построена е навътре в двора, с изглед на юг. Състои се от две стаи (голямата и малката къща) и сайвана. Цялата къща заедно със сайваната заема около 60 кв.м застроена площ, като голямата стая има 31 кв.м, а малката 12 кв.м, а сайваната 7 кв.м. Подът е от трамбована пръст на 60-70 см от земята. До нивото му се изкачва по няколко стъпала пред сайваната. Отпред къщата е висока три метра. Външните стени са: задната /от север/ и двете странични са зидани от камък, дебел зид, междинните са долма (свързано скеле, зидано с кирпич). Покривът е с едноулучни керемиди местно производство. Къщата е с голям сачак. Сайваната има една или две дървени подпори с елементи на дърворезба, оградена е с дървена ограда (пармаклък), пред стъпалата има малка вратичка (да не влизат животните). Вляво има дървена мивка. Къщата е подмазана отвън на височина един метър с кал и плява, а нагоре варосана. Прозорците са малки, с дървени или железни пръчки (решетки), боядисани обикновено сини (със синка), вратите също.
Стаите имат следното предназначение и уредба: Голямата къща (дневната) - в нея живее семейството, там се храни и спи. В нея се влиза от сайваната като има и малка вратичка, която води за малката къща (одаята). Като се влезе в дневната, отдясно до вратата е бакърника. На издялано дърво, прикрепено на стената са набити дървени куки (колчета), на които са накачени бакърите с вода, стомна или бъкел, цедилката със сиренето, софрата, там е и канчето за гребане на вода, а в по-далечното минало изрязана кратуна. На срещната стена е баджата /огнището/, край него са пиростия, ръжен, дилаф, огрибка, закачено газениче за осветление, пред нея рогозка от царевичена шума или парче козяк /плат от козя козина/. От двете страни на баджата са долапите, с дървени вратички по две или по една. Вътре на рафтовете са наредени хляба, завит в месал, ползуваните паници и сахани, ядене. Когато някое дете каже “гладен съм”, отговарят му: “Не знаеш ли къде е долапа!”. Непосредствено в ляво или в дясно от баджата е и лъжичника, направен от дялани дъски с някои орнаменти. В него са лъжиците, малки и големи, от върбово дърво. Горе на 50 см от тавана околовръст по стените са направени рафтове с дъски (полица). На нея са наредени шарени пръстени паници, калайдисани сахани, а в единия ъгъл е подпрян голям портрет на възрастните членове на семейството (дядото и бабата). Всички по-ценни предмети, които не бива да се пипат от децата, се слагат на полицата. Понякога казват: “Брей, чак на полицата го намери!”
В стаята има трикраки дървени столчета, собствено производство. По-късно се появяват кревати от местен дървен материал без таблетки. На източната стена е закачена куната (иконата).
Малката стая (одаята) - в нея обикновено е дрешника, на земята покрай стената са наредени всички завивки и постелки. Там е и сандъка на булката с нейния чеиз. Младото семейство в повечето случаи спи в нея. Ако е добре осветена, в нея слагат стан за тъкане. Стаите са варосани, подът замазан с пръст. От одаята има малка вратичка и по две-три стъпала се влиза в дама /обора/. Височината на стаите е около 1.85 м.
Пред къщата има малка градинка за цветя от няколко квадратни метра, заградена с тръне, но в повечето случаи с плетня. За нея се грижи момата или младата булка от семейството. В нея са посадени ружа, латинка, босилек, трендафил, лале и др. През зимата там се заравя праз, ряпа.
От източната страна на къщата е залепена с общ покрив салмата (зимника). Той е отпред с малко предверие и покрив, където е изградена и пещта (домашна фурна). Салмата се използува за слагане в нея на зимнина: на рафтове са наредени каци за зеле, за сирене, за туршия, гърне с масло, куп картофи, стара буталка с фасул, нахут или леща, стари сандъци, хромела, брашненика за брашно, кутела (за чукане на булгур), прежди, принадлежности за тъкане, торби, връзки с червени чушки, плитки лук и чесън, дисаги, бъчви с вино, буренце с ракия, връхни дрехи (ямурлуци), чували с вълна, по стените са окачени кушуми и кантарми за конете.
На северната стена на къщата, също с общ покрив, който се снишава до 1.50 м от земята е залепен дама (обора) за едрия добитък. От двете дълги стени са наредени яслите на добитъка. Подът на дама е постлан с дървени цепеници, плътно наредени и добре заковани. Животните се връзват на яслите по видове.
Обикновено пред къщата се намира хамбар за зърното. Той е направен изцяло от дебели дъски от местен материал. В миналото е бил изплитан от пръти и замазван с кал. За да не бъде засегнат от влагата, е построен издигнат от земята на височина около 1.50 м. До него се качва по здрава стълба. Вътре има разпределения /корсаци/ за зърното. В миналото и те са плетени от тънки пръчки измазани с кал и плява. Отдолу понякога се разполага кочината на прасето.
Плевникът се намира обикновено по-далеч от другите сгради, в дъното на двора. В миналото той представлявал паянтова постройка, плетена от пръти, със сламен покрив, после го правят от кирпич, а по-късно строят здрави и масивни плевници от камък, по ъглите дори дялан камък, с керемидени покриви, да не се мокри плявата, сеното и др. В плевника се прибира по-едрият селскостопански инвентар, като диканя, ангъшки /ритли/, стърчишки /оси/. Плявата от плевника до обора се пренася с плетен кош на гръб. След кооперирането на земята плевниците станаха ненужни и от тяхния материал много хора си направиха големи къщи. Около плевника са и листниците, купите с царевичената шума, там има място за дръвника. В двора има място и за хармана, където през лятото вършеят. В по-големите дворове има място и за зеленчукова градина. Намира се място и за чардаците - ъгъли, такива имат най-вече овчарските фамилии. Там през лятото овцете са на сянка и се доят.
Всяко нещо си знае мястото на двора, всичко е разположено така, че най-добре да обслужва домакинството.
Покъщнина. Тя се отличава с голямо разнообразие. В по-далечно време била предимно дървена, състояща се от: кадузи, каци, бъчви, копани, гавани, бурета, бъкели, кутели, буталки, нощви, заструци, бъклици, дървени лъжици, софри, кобилици, бухалки, кашици, кишкили, трикраки столчета и др. Медна покъщнина: бакъри, бакърчета, казани, тави, тигани, черпаци, сахани, тасове, ибрици и др.
Решета: дърмони, сита, струнки. Постелки: козяци /изработени от козина/, вълнени шарени черги, вълнени възглавници, дисаги, торби, месали, хасъри, рогозки.
Керамична покъщнина: гърнета, паници, стомни, сачове, бавурчета.
Железен инвентар и покъщнина: мотики, кирки, търпани, брадви, тесли, чукове, сатъри, лопати, сърпове, каврами, коси, пиростии, връшници, ръжени, вериги, ножове, ченгели, клещи, рокани, губерки, катерки, огрибки и др.
Отопление и осветление. Първите жилища като едностайни са се отоплявали и осветявали от огнището, което е било в средата на помещението. По-късно се появяват баджите на едната стена на стаята. Семейството вечеря на земята или на софра покрай баджата. Лоените свещи, поставени в сахани, дълго време осветяват дома на войничани. После идва газеничето, закачено под баджата на стената. Появяват се по-късно малките тенекиени печки /кюмбета/ и газените лампи с шише.
ОБЛЕКЛО
Поради това, че селото е сборно с население от различни краища, то се различава и по носията си.
Дошлите от Увата, така наричали дошлите от Старозагорско, носят сукмани и се забраждат с черни и червени деми /забрадки/. Под демите на главата слагат алени шапки. Отпред на челото забождат орлинено чело, а отзад на тила закрепват игличка, която има форма на триъгълник със сребърни парички. В страни над ушите слагат по два края. Краищата са направени от черен шаяк с червени ивички по края, с нанизани жълти стъклени масурчета, а по средата зашити парички. На шията носят по две връзки рупове. Когато нагиздената булка върви по улицата, те дрънчат.
Другата основна група преселници са от околните села. Те носят дълги рокли с шарени ширити по полите. По бузите си пущат краища от косата, които наричат целуи.
Впоследствие се налага носията на увалийките, които били преобладаващото население. В по-късен период се оформя носията както следва:
Женска носия. Сукман от черен вълнен плат с извита пазва, така че се виждат шевиците на ризата, която е от домашно памучно платно със шита пазва и е с подпретната яка, без ръкави. Под яката се вижда гушника - бяла кърпа със зашити един ред черни копчета по средата надолу. Върху сукмана, който е украсен с много шевици и разноцветни орнаменти, се слага пояс от плат, направен от тънка материя. На него се засукват отзад над сукмана две опашки, които са малко по-къси от сукмана. Опашките са ивици от плат, тъкан със шарки в тон със сукмана, широки 5-6 см, дълги 1.0-1.5 м. Върху пояса се слага сребърен колан - кован с посребрени метални токи - пафти, купени от куюмджии. Престилката отпред е на равна дължина със сукмана, завързана на кръста със сплетени разноцветни връви. Горната й половина е алена, а долната - шарена. Върху сукмана се облича салматарка с дълги ръкави, направени от черни демии (вълнен плат). Най-отгоре се облича джубе. То е с тричетвърти ръкави, дълго е малко под коленете, долу е по-широко, в кръста вталено. Изработено е от черни димии и е обшито със син гайтан, с два странични джоба. Ако джубето е с лисича кожа около яката, се нарича кюрк. Както салтамарката, така и джубето са без копчета, носят се полуотворени. Чорапите са пембени (червени), вълнени, плетени на една кука. Обувките са черни - кундури. Булките носят кюрк, ушит от селския терзия, подплатен с кожи, а момите носят джубе. На челото жените носят една бабка с орлини, прикрепени за косата. Върху нея, малко по-назад слагат черна вала (забрадка) и след това бяла пришовка с подгънати назад краища и забодени със сребърна игличка, а момите ходят само с дема и китка на челото, а през зимата - с чемшир. Сплитките са шест броя с кордели като крайните две се забождат зад врата на тила с игличка, на която има низа от ситни черни и бели синци. По-късно сукманите се изоставят и се носят тънки рокли на синя основа (купешка) в алени, кафяви и други цветове, скроени от осем парчета. На полите отдолу са нашити гайтани. Още по-късно се носят вълнени рокли (основа и вътък местна обработка), сини, алени, зелени и др., но едноцветни. Полите отдолу са обшити с купени ширити. На глава, освен деми, слагат и бели дюлбени, а по-късно бариши (забрадка от тънка материя).
Мъжка носия. Мъжете носят калпак - черен плетен или астраганен. Някога мъжете са носели плетен вълнен шал навит на главата, носят риза без яка, с шевици. Върху ризата обличат джамадан от черни демии с телени копчета с топки (пъпки) от гайтан, зашити отпред по четири. Върху него носят черна или тъмносиня антерия (аджамка). Тя също е обшита с много гайтан и с бурмалия яка. Докато джамаданът е без ръкави, аджамката има дълги ръкави с гайтани около лактите. Потурите са бозави (естествен цвят на вълната) или черни с много гайтани около джобовете и по краищата на крачолите. Потурите са много широки и се навървят с връв около кръста. Аленият пояс е от червен плат - специално тъкан. Носят бели навуща с черни връви и цървули островърхи от свинска кожа. В навущата се слага нож в ножница или кавал. Горно наметало е ямурлук без ръкави с качулка от бозов вълнен плат.
Детска носия. Най-малките деца носят навой, дълга риза. Много по-късно започват да им шият панталони. Детската носия от училищна възраст е повторение на тази на възрастните, но съобразена с ръста на децата.
Накити. Женските накити се състоят от: пръстен (посребрен, куюмджийски), инкиши (гривни) - също куюмджийски, рупове - по една-две връзки на врата, алтъни нанизани на кордела, гердан от баерчета, кован гердан плътно около врата, обшит с ермилици (малки златни парички).
В периода след Втората световна война основно се промени животът, промени се и носията.
НАРОДНА МЕДИЦИНА
Някога животът бил тежък, болестите много. Налагало се е селяните да си помагат сами.
При треска болният се измива на извор или аязмо, чиято вода е лековита, завързва там конец от своята дреха. Такива са аязмото на манастира, на св. Неделя, Стратия Ивановото аязмо, извора в Сътма дере край селото и др.
При главоболие и настинка мажат болния с мас и ракия, разтриват го, слагат краката му в топла и солена вода. Ако се счита, че главоболието е от уроки, се бае против уроки. То става така: в пахарка с вода се гаси въглен, върху него се чупи яйце и урочасалият пие от водата или си измива лицето. Може да му се бае и на главата, като му се търка челото с пръсти и се изричат думите: “От мене басмите, от тебе дерменя. Ако Иван е урочасан от жена, да й капне руса коса, ако е от мъж, да му капне черен перчем. Да иде урокито в пусти гори Тилилейски, където куче не лае, петел не пее, квачка пилета не води. Там да му е лягане, там да му е ставане, зелена трева да му е постеля, бял мермер камък възглавката, дребни листа покривката. Да го извлекат силни води, силни води в големи реки. Иван да намери лек и дерман от мойте басми!”.
При уплаха уплашеният се веси с главата надолу три пъти и му се бае, като се изричат думите: “Ела сърце на място, стой змия под камък!” и после му се дава да отпие три глътки вода. Уплашеният се трие по корема и му се бае с думите: “Ако има страх, да иде в синьо небе, ясно поле”, или “Да събере сърце от жили и дамари, а страхът да иде в силни води!”. На уплашения се лее куршум. “Леене на куршум” - стопено олово се налива във вода, и на уплашения се дава да пие от нея. Според образуваните фигури, получени от оловото във водата, се обясняват причините за уплахата. За да се открие причината за уплахата се постъпва и по друг начин: върху опушената баджа се хвърля брашно и каквото се очертае, от това е уплахата.
Червен вятър се лекува като се бае чрез опалване. Върху болното място се слага червен парцал и на него се запалва коноп или памук. После мястото се намазва с червена пръст и върху нея се поръсват нарязани с ножица парченца от изсушена кожа и косми от невестулка.
Заболяло гърло се лекува, като се пари отвън с горещи трици, сложени в торбичка или се пари отвътре с горещо агнешко кокалче или с вретено или с босилек. Ако сливиците са гноясали се вдига гърло - с пръст се пукват сливиците да изтече гнойта.
При хрема болният се поставя над пушек от трици или захар.
Ако се появят болки в кръста, казват, че е сякнато и да оздравее болния се престъпва от жена близнакиня /която е близнила/. Пострадалият ляга на земята по корем и близнакинята стъпва на кръста му внимателно, като се подпира на кобилицата и преминава лекичко ту от едната, ту от другата му страна и го пита: “Близнакова майка ли искаш или сякница?”. Болният обезателно отговаря: “Близнакова майка!” за да има лек.
За болки в корема казват: “Развил му се пъпът” и му слагат гърне на корема да му се завие.
За болки в окото капват няколко капки мляко от кърмачка. Или се бае на веригата в баджата с чесън.
Зъбобол и възпаление на устната кухина лекуват с гаргара от преварена лайка или сварен оцет с чамов чеп, а също така карат болния да стои над дим от семе на тревата “паши попадия”.
Изгорено се лекува, като мястото се налепва с брашно или се покрива с листа от кисело зеле, също се използва мехлем от хума и мас.
При изкълчване или счупване на крак или ръка се търси помощта на чакръкчия, който с ръце да изправи изкълченото, счупеното да намести и превърже с шини. Счупеното се налага с каша от счукан лук.
С преварена вода от тетра се промива порязано и се превързва. Ако то е малко, се поръсва със сол или червен пипер. Контузено (натъртено) място се налага или обвива с прясна кожа.
Циреите се налагат с мехлем от мед и восък и листо от тревата жиловник.
Ожилено място от пчела се натърква с чесън или се измива с варова вода.
Ако на устата излезе стресница (херпес), три сутрини мястото се търка върху дръжката на вратата.
Появилата се през 1932 г. дизентерия лекуват с извара от тръневи кори и с извара от върбови листа.
Разстройството (диария) се лекува с отвара от ориз, пие се глътка оцет или се пие рядка каша от печена хума.
Ако вкъщи има дете, което се шари, докато не избие шарката, вкъщи не се пере и не се възвира вода.
Родилната помощ се оказва от опитни възрастни жени, наречени баби, които се ползуват с голяма почит. Те бабуват на родилките в селото. Такива са: Дона Христанова Иванова, Тила Тодорова Енчева, Неделя Петрова Енчева, Тодора Матева Терзиева, Люцканца Маринова и др.
Известни са и: Сава Ковачева - пуска кръв; Мита Атанасова - пари болно гърло с босилек, Костадина Ковачева - бае при уроки, Елена Джигрова - най-добрата баячка против червен вятър; Недю Панайотов - бае при болни очи; Добри Мантаря - слага гърне при развит пъп; Минка Стоянова Маринова - намества навехнато; баба Тила - бае и веси при уплаха; Дена Енчева Тодорова - пристъпва при секнат кръст; Тодор Джигров вади болни зъби и пуща кръв с нищер.
ХРАНА И ХРАНЕНЕ
Приготвяне на хляб. Някога, когато нямало фурни и печки, хляб печели в предварително направени глинени поници от кал и изсушени. Правят се по много във вид на големи чинии и се изсушават. В тях се слага тестото и се заравя в жарта в огнището, като се покриват с връшник (похлупак). Връшника отместват с ръжен. Такъв хляб се нарича квасник. Питки се пекат като се заравя тестото направо в горещата пепел и върху нея се посипе жар. По-късно се появяват домашните зидани пещи, сводести, за по десетина хляба. Опалват се с черпия, слънчогледови стебла и др. Всяко семейство само се грижи за приготвянето на хляба в домашна пещ. Още по-късно се появяват фурнаджии с големи фурни за много хляб. На фурните носят хляба само за изпичане. Хлябът се приготвя от пшенично брашно, а още от ръжено или царевично брашно, а и от соя.
Приготвяне на храна, подправки и др. В селото винаги се е разчитало на това, което си произведат от земеделието и скотовъдството.
Основна храна е хлябът. Приготвят още: баници (със сирене, булгур, тиква, лапад), милини, катми, кръстачки (гюзлеми), тиганици, трахана. Готвят манджи от: боб, леща, булгур, кисело зеле с боб, кисело зеле с булгур, кисело зеле с месо. Правят чорба от: боб, лапад, коприва, риба, гъби.
От млякото приготвят: квасено мляко, айран, масло, сирене, извара.
Запържват с лой, мас, по-късно - с шарлан и олио.
От царевично брашно приготвят качамак, запържват го, а по-късно подслаждат с петмез.
От плодовете използуват диворастящите сливи, круши, киселици, дренки, сушат ги и от тях варят компот. Ястията се готвят лютиви на вкус.
Употребяват подправките: сол, червен и черен пипер, оцет, чубрица, магданоз, гьозум, копър.
През Велики пости се яде сладка сол приготвена от сол, печена и счукана царевица, смесени с малко червен пипер. Шарена сол се приготвя от самардала (трева със зелени триъгълни листа), счукана със сол изсушена и стрита на прах.
Месото се употребява по-малко варено, на курбан, печено и готвено.
За храна се използва още: печена тиква, варена царевица, зелева чорба с нарязан праз и червен пипер, попара, диня с хляб, пъпеш с хляб, грозде с хляб, вино с надробен хляб.
Готвят още: копривена и лападена каша, охлюви с ориз, гъбена каша, каша със зелен лук, празена каша, каша от бакла, зелен боб.
Още от пролетта всяко семейство започва да се приготвя за зимата. Сушат се диви круши, сливи, дренки за ошав. Приготвя се: кисело зеле в каца, кисели зелени чушки, домати или динчета в каче или гърнета. Правят се диви круши в саламура и хардал, грозденица от грозде в шара и хардал. Снабдяват се с ряпа, праз, картофи, боб, леща, нахут, тикви, лук, чесън, люти чушки. Правят вино и ракия, от тръстика - петмез. Щом домакинството смогне да смели две коли брашно на воденицата, то е готово за зимата.
Обработка на животинската продукция. С обработката на вълната се занимават жените. Те я перат, чепкат, предат и тъкат. Тъкат демии, шаек, навуща, пояси, черги, одеала, престилки. От вълнения плат шият потури, аджамки, антерии, аби, ямурлуци, калцуни, терлици, джубета, кюркове. Плетат: калпаци, шалове, ръкавици, чорапи, фланели, пуловери. От ярината (къса вълна, остригана от агнетата и шилетата) някога правели плъсти (постелки, подобни на кече), които изработвали майстори дръндари. От нея се правели и пилтии (покривала за конете). Плъстите служели и за долни постели, някога по 1-2 броя имало в чеиза на булките. От козината на козите, която се преде и тъче, приготвят козяци (долни постелки), чулове за конете и биволите, дисаги, чували, торби, предат се връви за навуща и въжета за връзване на добитъка. От шилешките кожи правят тулуми и гайди. От обработените агнешки кожи приготвят калпаци, подплатяват шуби, кожени яки за женските кюркове. От оскубаните овчи кожи изработват дармони (решета с едри дупки за пресяване на боб, нахут и др.). Правят и овчарски чанти. Рогата дават на гребенари, които изработват гребени, дръжки на ножове и др. От животните на едрия добитък правят цървули, ремъци и др.
Сирене се прави, като млякото се подсирва със сирище, взето от малки агнета или с мая. Сиренето се съхранява в тулуми, качета, тенекии. От месото приготвят курбан, наденица, козя пъстарма, овча създърма. Лойта се ползува за осветление и лечебни мехлеми.
Колене на прасето. Прасето се коли на Коледа. Днес в общи линии обичаят е запазен, но времето не се спазва. Всяко семейство се стреми да храни прасе за Коледа. “Да не гледат децата му, че съседите имат”.
Денят, в който се коли прасето, се превръща в голям празник. На него се канят и участвуват всички близки, роднини, съседи. Прасето коли най-опитният майстор. Коленето, почистването, подреждането, бахурът - всичко става на двора върху нарочно направено скеле. Суетнята около това е придружена със закачки по адрес на прасето, виното, ракията, мезето, помагачите, мезарите, поливачите.
След като се заколи, прасето се измива и когато кожата се използва за цървули, не се пърли, четината се оскубва, кожата се одира. Прасето цяло или на парчета се внася вкъщи. През това време жените готвят манджа от осмянката с кисело зеле, джигерник от дроба, бахурът е сложен да ври. Всички влизат вкъщи на приготвената трапеза. Разговорите продължават, като всеки се хвали със своето прасе, как го хранил, поил, колко мас изкарал, колко сланина. Следват разни съвети.
От прасето войничани приготвят: бахур, луканки, пача, създърма (къшове), дядо (стомаха на прасето напълнен с накълцано месо с много подправки). Ребрата, рибиците, месото, сланината се осоляват добре и се поставят в качета или сандъчета за по-дълго съхранение. Единият бут се осолява и се окачва в комина да се опуши. От кожата правят цървули (бръснати и не обръснати), а от четината - четки за мазане на стените и др. Мазнината и част от сланината претопяват на мас. Някога са готвили предимно с мас.
Храна за добитъка. За всички животни през летните месеци се разчита на тревата, листата, но за зимния период е нужна подготовка и запасяване. Приготвят се листници, сено, царевичена шума, люцерна, плява (пшенична, ечемичена, овесена, фиева), бобище, слънчогледови пити. От зърното за храна се използува: ечемик, царевица, овес, фий. Мели се: ярма, кърма, трици. Купува се и сол на буци да ближат животните.


2. Духовна култура


Календарни празници и обичаи

Коледа (Рождество Христово) Вечерта срещу Коледа е Бъдни вечер, не се спи през цялата нощ. В баджата (камината) се слага най-големия пън (бъдник), да гори цяла нощ, да топли и свети. Трапезата се подрежда празнично. На нея трябва да има всичко, което семейството със своя труд е произвело: ястия, баница, ошав, орехи, вино, ракия, грозденица. Най-възрастния член на семейството с керемида, върху която има жар и тамян прикадява трапезата, децата на глас казват молитви. Настроението е повдигнато. Очакват се коледарите. На тази вечер ергени и млади мъже ходят по домовете да пеят коледарски песни. Те предварително се разделят на няколко коледарски кола (групи) и си разпределят махалите. Всеки кол се предвожда от станеник, най-възрастният и уважаван от всички коледари.
За различни случаи пеят строго определени коледарски песни. Ако стопанинът има син за задомяване, пеят песен за неговата годявка. Ако има мома, пеят за нейната хубост и младост. Ако пък няма деца, пеят за имот, за богатство и пр. Ако по погрешка пеят за мома или за ерген, а такива стопаните нямат, се нанася обида. Ако някое семейство е в траур, не го посещават. Коледарите трябва всичко да знаят, затова предварително се подсещат един друг, за да не обидят стопаните.
Облеклото на коледарите е празнично. Накичени са на гърдите с чимшир и на него варак или бръшлян, на калпаците има нанизи от пуканки. Обути са с ботуши (чизми) и чипици.
Когато коледарите приближат дома на стопанина, пеят “Стани ми, стани нине, стани господине”. Като влязат вкъщи, сядат по двама и първите пеят, а вторите припяват. На ерген пеят “Изгряла е ясна зора”, на мома - “Дойна мома”, “Дойне ле”, ако има синове, пеят “Дял делили двама братя”. При посещение на млад кръстник пеят “В Тодорчови свещи светят”. След песните стопаните поднасят на станеника кравай и върху него пари. Момите, които са на възраст за женене, правят меденик. Всички коледари стават на крака и станеникът прочита молитвата за благославяне на кравая и щедростта на стопанина “Ставайте, момци, коледари...”
След коледарите по домовете минават да коледуват циганите. Те пеят много хубаво, духовито и изпяват всичките си песни докрай.
Ако някой пее коледарска песен не на време, например след Коледа, му се смеят и казват, че ще му излязат циреи.
Събраните пари и подаръци коледарите дават на бедните или събират за някое обществено начинание.
В деня на Коледа, по-малките момчета с големи пръти обикалят домовете на стопаните и коледуват. Удрят тоягите в земята и високо викат: Коледа-а-а. Стопаните им дават кравайчета и пари.
Сурва (Васильовден). Този празник се свързва със сурвакането. Вечерта срещу Сурваки по-големите деца ходят да “мяукат” пред вратите на къщите. Стопаните им дават сланина и луканка. Вечерта срещу празника във всяко семейство се приготвя богата трапеза. Прави се баница и в нея се слагат късмети от дрянови клони с пъпки. Всяка клонка наричат на нещо, например на къщата, нивите, добитъка, щастието, здравето и други по-значими неща, слага се и една пара. За празничната трапеза вечерта освен баница, приготвят различни ястия, пача, орехи, вино и др. Когато се съберат всички около трапезата, домакинът нарязва баницата на толкова парчета, колкото са присъствуващите. Ако някой от близките отсъствува и за него се предвижда парче. После най -възрастният в семейството тържествено завърта три пъти баницата. Тогава всеки с нетърпение разчупва от баницата парчето, което е срещу него и си търси вътре късмета. На кой какъв късмет се е паднал шумно се коментира. Вечерята започва весело с шеги и закачки.
Рано на сутринта минават да сурвакат из домовете сурвакарите. Това са ергените, които са пяли на Коледа в тази махала. Женените не сурвакат. Обидно е за стопаните, ако сурвакарите дойдат да сурвакат късно през деня. На сурвакарите дават сланина, кравайчета и пари. Малките деца сурвакат близки, роднини и съседи. Те сурвакат освен хората, също и добитъка за здраве и берекет. Децата много се радват на събраните подаръци. След като приключи сурвакането, на следващия ден сурвакницата се хвърля на покрива на къщата и не се пипа с ръце повече. Според поверието, да не се въдят бълхите. Сурвакниците се приготвят от дрянови пръчки, обелени и в единия край изстъргани с нож до образуване на къдрава топка.
Йордановден. На този ден свещеникът минава по домовете с бакърче светена вода и кръст в него и с китка босилек ръси в стаите и помещенията на добитъка, ръси и хората. С него върви негов помощник, който носи бакърчето и подарените им брашно, яйца, пари. Сутринта на Йордановден свещеникът хвърля кръста в реката и няколко младежи се хвърлят да го извадят. Който го намери, извади и подаде на свещеника, получава похвала и парична награда.
Ивановден. Вечерта срещу празника се събират приятели със семействата си и се побратимяват, стават “аратлици”. Всяка година, на този ден, аратлиците се събират да празнуват в дома на един от тях, като се редуват да си домакинствуват. В по-далечното минало на този празник аратлиците са се дарявали. За деня предварително се ангажират музиканти и от далеч, защото местните не достигат. Гощавката и веселбата продължава цялата нощ. Сутринта на Ивановците им честитят именния ден и ги къпят с вода.
Бабинден. Сутринта на този ден младите жени отиват на гости у “бабата”, която им бабувала при раждането на децата. Те носят калъп сапун, кърпа или пешкир, подаряват й шити ръкави, престилка, поливат й да се измие в знак на благодарност при бабуването (оказаната им помощ при раждането). След това се разотиват, точат баници и на обяд отново се събират у бабата, като донасят баниците, вино и ракия. Започва се голямо веселие. С повишено настроение жените се отправят към мегдана. Бабата е качена на едно магаре, украсено с голям звънец, гердан от сухи червени чушки на шията, на опашката - скилиди чесън, нанизани на червен конец. Една жена, облечена в мъжка носия, води магарето. На мегдана жените играят хоро, след това изгонват мъжете от селската кръчма и се настаняват в нея, където веселбата продължава.
Днес този обичай в тази му форма е изоставен. Този ден е голям празник, на който се изразява благодарността към медицинските работници в селото (акушерката, лекаря и аптекарката).
Трифон Зарезан. Празнува се най-вече от лозарите. Счита се, че Свети Трифон е техен покровител. Лозарите отиват сутринта по своите лозя и ги “зарязват” - с лозарските ножици отрязват по няколко пръчки, поливат няколко лози с вино, събират се на компании, пожелават си по-голям берекет и Трифон Зарезан да опази лозята от болести и градушки. Черпят се с вино и ракия и похапват кой каквото носи. Коментира се кой как е правил виното, как е рязал, копал, пръскал, връзвал. Дават се съвети на по-младите и неопитни в лозарството. С настроение и с венци от лозови пръчки се прибират у дома.
Заговезни (Заговелки). Наричат ги още Сирни заговезни. Вечерта срещу празника кумците отиват в дома на кръстниците си, като носят със себе си ядене и пиене. Заговяват заедно и кумците искат “прошка” от кръстниците си, ако с нещо през годината са ги непочели или обидили.
Вечерта по-големите деца палят огньове на поляните край селото и хвърлят стрели. Стрелите се правят от храстовидното дърво мекиш (черен клен), дълги около двадесетина сантиметра, заострени в единия край, а на другия имат закрепени уши също от мекиш. Друг вид стрели наричат топал с незаострен край, а има стрели с двойни уши. Под ушите по средата на стрелата има дупка, в която се пъхва края на тънка заострена пръчка, за да се хвърли стрелата. На така закрепената стрела є се запалват ушите на огъня. Пръчката се удря в по-дебела и стрелата полита. При хвърлянето, всеки се старае неговата стрела да иде по-надалеко, защото това означава, че ще живее по-дълго. Като полети, всяка стрела се нарича (определя) на близки от семейството, приятели, роднини, познати и на домашни животни. Ергените хвърлят стрела на изгората, па макар и често неадресирана, “тази на онази”. Понякога правят цял кош стрели и хвърлянето им се превръща в забавна игра в тъмнината. Тази нощ се гърми с пушка, пищов или бомба. Трапезата се нарежда празнично, на нея се слага всичко най-хубаво - сирене, яйца, баница и друго, което се намира у семейството. Най-възрастният “прекадява” трапезата с добри пожелания за бъдещето и тогава започва вечерята. След нея настъпва най-забавният момент, който децата очакват с най-голямо нетърпение. Завързва се голямо парче корава халва с конец на тавана и децата, наредени в кръг, трябва да захапят парчето без да си помагат с ръце.
В деня на Заговезни сред село на мегдана става голямо хоро. Млади и възрастни се хващат на него да поиграят, за да “стане памука” (да се роди хубав памук). След този ден три дни се тримери (гладува). На третия ден неделя, посещават църквата да ги благослови свещеникът.
Първата неделя преди Заговезни “играят” кукери. Младежи, облечени с различни дрехи и чудни маски на главите, с хлопки и звънци на кръста, обикалят селото. Двама от кукерите се обличат като булка и младоженец. Младоженецът носи кросно вместо пушка и е следван от булката, която като минава покрай стопаните им целува ръка, а те й дават пари. Игрите на кукерите имитират дейности от селското ежедневие. Щом видят мома я задяват, затова на този ден момите не излизат от къщи.
Тодоровден. Празнува се винаги в събота. Организират се конни надбягвания. Младежите, които имат намерение да участвуват в “кушията” (надбягването), цяла седмица, и повече, се готвят за това. “Екменят” (хранят, обяздват, решат) конете. Рано сутринта “кушиджиите” се събират на края на селото и кушията се провежда по някой хубав и прав път. Победителите получават различни награди:конски амуниции (юлар, букаи, гем). Момичетата стават рано и си мият косите, за да растат буйни и дълги. В някои семейства е обратното, не си мият косите на този ден, за да не им фучи главата през годината като буен кон.
Баба Марта. На първи март се правят мартеници от усукани червен и бял конец , които се връзват на ръцете на децата за здраве. Мартенички се връзват и на агънца, теленца, кончета. Те се носят, докато в селото се появи първият щъркел, тогава мартеницата се сваля и се поставя под камък. Когато видят за пръв път лястовица, децата тичат да повдигнат камъка, под който са сложили мартеницата си, за да видят какви буболечки има при нея. Ако има много буболечки, това означава, че през годината ще се въдят (множат) овцете, козите, кокошките и всички домашни животни.
Благовещение (Благовец). Този ден е за хигиенизиране на дома, двора и селото. В по-далечното минало стопаните са обикаляли из двора и градината, удряли една тенекия, вдигали голям шум и високо крещели: “Бягайте змии и гущери, че Благовец иде и ви гони”. После почистват двора от всички боклуци, събират ги на куп и ги запалват. Вярва се, че с всичко това се прогонват змиите, гущерите, унищожават се всички паразити съпътствуващи ежедневието и се отървават от болестите. Този обряд е останал от езическият култ, а християнската църква го приспособява към своя канон за зачеването и благата вест, т.е. че ще се роди Христос.
Лазаровден (Лазаруване). Празнува се в събота една седмица преди Великден. На този ден девойки, наречени лазарки, пременени в най-хубавите си дрехи, обикалят из село да лазаруват. Лазаруването се състои в следното: група лазарки, водени от най-уважаваната мома, наречена “кума”, играят и пеят жизнерадостни песни. Игрите им са ситностъпкови, бързи и енергични. В тях участвуват всички лазарки - буенек, който се вие из всеки двор. Те припяват мома за ерген или ерген за мома. Стопаните им подаряват яйца и пари. Накрая лазарките поделят събраните подаръци, а с парите си купуват дъвки, белило или някое накитче за спомен.
Цветница (Връбница). Следващият ден след Лазаровден, в неделя се празнува Цветница. Църковната камбана бие и хората отиват на църква. От там, след като пусне църквата, вземат напъпили върбови клонки и във вид на венче ги отнасят вкъщи, поставят ги на куната (иконата), като предвестници на настъпващата пролет.
Великден (Възкресение Христово). Великден е най-тачения християнски празник. Трае три дни. В четвъртък се боядисват червени яйца, броят им е според нуждите и възможностите на семействата. Някои боядисват по сто яйца. Първият ден на децата не се разрешава да изяждат цяло яйце.
Сутринта кумците отиват на гости у своите кръстници и им честитят празника. Те носят яйца, кравай, вино. Сядат на трапезата и се гощават. Разменят си червени яйца.
При среща се поздравяват: “Христос возкресе”, отговорът е: “Воистина возкресе”.
През велики пости жените работят и шият новите сукмани, рокли, ризи и друга премяна, за да има всяка мома или булка за Великден “прясна премяна”. Обичай е на първия ден, на втория и особено на третия ден, всички да си показват новата премяна. Затова и великденското хоро е най-хубаво. На него се пеят пролетни песни, тогава се появяват порасналите моми и новите песнопойки, научили много песни през дългите зимни вечери.
Гергьовден. Гергьовден е един от най-веселите и богати пролетни празници. Празнува се и като празник на овчарите. Започва още от вечерта. Всяка стопанка украсява вратите на жилището, обора и хамбара със зеленина - коприва и запалена свещ. Рано сутрин мъжете отиват при стадото да “отлъчат” по едно агне. Почти във всеки дом се коли агне. Преди да се заколи обреченото агне, на рогата му се запалва свещ, дава му се да изяде стиска сол, “прекадява се” с тамян. Кръвта на закланото агне се събира в тава, в която има стрък коприва и я хвърлят в реката, за да се плодят овцете и агнетата да се въдят и вървят като водата на реката. Между веждите на децата слагат червена точка от кръвта за здраве. Агнето се опича в тава цяло. После семейството отива на поляната в края на селото, където се устройва голямо общоселско увеселение. Свещеникът благославя трапезата и печените агнета. След това всички започват веселбата - ядене, пиене и хора. Децата играят на гоненица, прескочи магаре и др. Децата, ергените и момите се люлеят на вързаните люлки по дърветата за здраве. Всички се теглят на кантара, за да видят колко са наддали на тегло през зимата. На самия ден на поляната, по време на веселбите, младенците (младоженците) се хващат за ръце и бягат, а кумът ги гони с бучка сирене и я хвърля след тях, за берекет. За пръв път на този ден се яде чесън. Жените раздават помежду си парчета агнешко месо върху резени от нарочно приготвени краваи. Така че и тези, които нямат свои агнета участвуват равностойно в пиршеството. Празникът е за всички.
За пръв път на този ден след обяд се доят овцете. Бакърите, в които става доенето, също са украсени с коприва и нанизани скилиди чесън на червен конец. По същия начин се украсяват и буталките, в които се избутва маслото.
След обяд възрастните стопани отиват на полето да видят състоянието на посевите. Вечерта на дюкяна /кръчмата/ разговорите са все около това, на кой каква му е нивата, кой как е орал, кой как е сял, как е тръгнало млякото на стадата.
Според обичая до Гергьовден не се колят агнета.
Петровден. Петровден е летен празник. На този ден младенците ходят да жънат на кръстника си. Ако до този ден кръстникът им е успял да пожъне нивите си, оставя малко непожънато “за адет”, да бъде пожънато от младенците. Вечерта ги канят вкъщи, гощават ги и ги даряват. Младоженката даряват с дюлбен или пришовка (забрадка), а младоженеца - с пешкир и на двамата дават по някоя пара. На Петровден за пръв път се коли пиле.
Павльовден. Празнува се на другия ден след Петровден. Според обичая, на този ден не се ходи на жътва, за да не стават пожари и да не изгорят снопите.
Илинден. На Илинден много войничани ходят на събор в село Свети Илия (с. Борисиво). Съборът става през нощта. Всеки, който има обречен “курбан”, отнася обреченото животно там и го подарява на манастира.
Голяма Богородица. Всяка година на този празник в село става събор. Вечерта срещу този ден много болни от село и от околните села отиват да преспят в манастирската църква “Успение Богородично”, защото вярват, че света Богородица ще им помогне да оздравеят. Болни, здрави и оздравели подаряват на манастира пшеница, ечемик, царевица, добитък, кърпи, престилки и др. Болните пият и се мият с вода от аязмото, водата е свята и е лековита. В далечното минало сборът ставал горе на баира, на поляната, която сега носи името Играй сбора. После се премества край селото.
Петковден (Св. Петка). Празнува се в петъчния ден след Великден. Млади и стари отиват на манастира “Успение Богородично”. Жените нареждат в двора му голяма трапеза. След обяд всички се качват на върха Сокера, вие се голямо хоро до късно след обяд. Там на Сокера върху развалините на църквата “Св. Петка” се палят свещи и се раздава за помен.
ОБРЕДИ ЗА ДЪЖД. Засушаването на времето винаги е създавало тревога у селските стопани. Застрашена е цялата реколта, на която единствено се надяват. При продължително засушаване из село играят пеперуда, черкуват, правят водосвет, преливат стари гробища и гробове из мерата.
Пеперуда. Ако през пролетта или лятото времето се засуши, подтиквани от възрастни, малки момичета по десетина на брой играят из село на “Пеперуда”. Събрани по махали, момичетата се пременят, украсяват дрехите си със зеленина, да приличат на пеперуди. Със зелени клонки в ръцете обикалят дворовете из махалата. Играят и пеят:
“Пеперуда лята по вода се мята,
дай Боже дъжд да се роди ръж”.

Те носят бакърче с вода и китка босилек, ръсят наоколо из дворовете и в къщите. Според обичая стопаните вземат малко вода, заливат пеперудите както играят, за да предизвикат дъжд. Подаряват им яйца, масло, восък, сирене и брашно. Брашното им се подава със струнката (ситото). След като се изсипе брашното в дисагите на пеперудите, стопанката търкаля празната вече струнка по земята срещу изгряло слънце. Вярва се, че ако тя падне с отвора нагоре, сигурно скоро ще вали дъжд и всички се радват с възгласа: “Ще вали, ще вали”.
Като завършат обиколката из махалата, пеперудите носят събраните подаръци в дома на една от тях, оставят го там и придружени от стари жени, обикалят лобни места на убити местни хора и ги преливат пак за дъжд. През това време майките се събират и приготвят баница от събраните дарове. От събрания восък правят свещи. Подреждат на двора голяма трапеза и гощават участничките в този обред. Преди да започне гощавката, върху баницата запалват свещи, а две от свещите запалват на две копрали и вдигайки ги нагоре към небето, всички в един глас повтарят: “Дай Боже дъжд, дай Боже дъжд”.
Черкуване. Черкуването също се прави да се предизвика дъжд. То се прави два пъти в годината, винаги в понеделник. Предния ден след обяд бие черковната камбана, с което известява на населението, че утре ще се черкува /прави молебен/. Жените стават рано, месят хляб и се приготвят. Черковните настоятели приготвят курбана от закупени с черковни пари добитъци. Всички се събират в черковния двор, нареждат се в голям кръг. Черковните настоятели разсипват курбан по ред на всеки в съда, който си носи. Обичая задължава мъжете да носят дисаги със зърно и да го подаряват на черквата. Докато свещеникът не пореже хляба (отрязва по-малко от хляба на всеки), не започва яденето. Свещеникът ръси със светена вода трапезата и черкуващите. През есента черкуването става след като се налее виното.
Водосвет. Водосвета също става винаги в понеделник. При засушаване на времето, населението заедно със свещеника излизат край селото в нивите и той там освещава вода, с която после ръси здрави, болните, урочасани и нивите.
Сватбени обичаи и обреди (предсватбени и сватбени). Обичаите и обредите, свързани със сватба са едни от най-интересите.
Момите и ергените се харесват и избират на хорото, на сватба, по сборове, седенки, меджии, на чешмата. Като излязат на хорото, момите се събират на групички, по техен знак високо в един глас се смеят: “Ахо-и-и”, за да им обърнат внимание ергените. Ако един момък иска да отиде при мома, той сам не предприема това, а праща свой приятел, “да му сватува”, дали избраната от него мома иска да го либи тази вечер. Ако момата е съгласна, отделя се от дружките си и тръгва със сватовника. Кандидатът чака встрани, повикват го и тримата тръгват заедно. Като се завърже разговорът, сватовникът, под някакъв предлог ги оставя двамата. Когато през деня се случи да се спрат мома и ерген и водят разговор, то той става от разстояние няколко крачки. Ако момчето пристъпи, макар и една крачка напред, момичето отстъпва точно толкова. Това е поведение на приличие.
След като момъкът хареса момичето (и най-често чувствата са взаимни), той изпраща сватове в дома й за да я искат от родителите й. За сватовници се подбират хора близки на момъка, но и да се уважават с родителите на момата /да си имат думата/. Ако момичето или родителите не са съгласни и не харесват рода или момчето казват: “Наша Радка е още малка, тя едва се е замомила, няма още чеиз и тая година няма да я женим!”. Това се случва много рядко. Ако всички са съгласни, те уговарят кога да направят годежа в дома на момичето. След няколко дни правят годежа, а след няколко седмици или месец става сватбата.
Щом се определи, коя неделя ще бъде сватбата, в четвъртък свикват зълвите /шаферките/ в дома на годеника и те приготвят байрака на девера /шафера/. В четвъртък вечерта закумяват кума. Родителите на годеника отиват на гости у кума като носят със себе си печено пиле, ястия, вино, ракия и баница. Те съобщават какво предстои, кога и се уговарят. Когато идва ред да си тръгват, оставят всичко, което са донесли у кума: бакърче, дамаджана, тава, шише и месал. Кумата има задължението да ги върне на другия ден. В петък събират зълвите в дома на годеницата. Там те вият венци, пеят песни - започват засевките. Обикновено пеят песента “Трепнали са девет сита”. Припяват годеницата за годеника. С пълни бъклици вино зълвите тръгват из село да калесват /канят/ близките на предстоящата сватба. В миналото било обичай да се калесва цялото село. А още в по-далечно време, понеже е нямало вино, калесването е ставало с крушева чорба (компот). Същия ден надвечер в двора на годеника има “булгур”, мелят булгур за манджите, приготвят Меденика и пеят:
“Замила се ситен булгур,
да пригостят вакъл Иван,
сватовете и кумовете.”

Пристигат гости и другарите на годеника. На дошлите момци зълвите пеят песни, като ги припяват за една или друга мома. По този случай обичана песен е “Събрали са се събрали момци...”. Развеселени момците дават на зълвите пари. В двора на годеника се извива хоро и пеят песни като “Юнак през гора вървеше” и др. Изпяват по няколко песни и щом се мръкне, гостите си разотиват.
В събота през деня, зълвите продължават да калесват, приготвят китки от чимшир, бръшлян и варак за сватбарите. Приготвят и канеска (бахча). Това става като вземат троен четал от дърво, обвиват го с цветя и зеленина, завързват го с червен конец. На трите върха забиват по една ябълка или обвити с варак орехи. Украсата допълват с нанизи от пуканки. Така подготвената и украсена канеска в деня на сватбата се забива върху три хляба, завити в хубав нов месал и така се слага на трапезата пред кума. Късно след обяд в събота започва бръснелата. Един от сватбарите взема бръснач и започва да бръсне годеника, който е седнал на дръвника. Деверът и зълвата (венчаната зълва) държат кърпата, докато сапунисват и бръснат годеника, а момите пеят “Находи ли се Иване”. Обстановката е трогателна, случвало се е годеникът да заплаче. Всички се смеят и повтарят: “Годеникът се разплака, годеникът се разплака”. Дълго време след сватбата този случай се коментира. Избръснатата брада на годеника се хвърля в реката, за берекет в семейството. Годеникът, избръснат вече, гръмва с пищов, поднася на гостите вино и повежда хорото. После отива при родителите си да се прощава, защото му предстои да се дели. С това завършва браснелата.
Рано в неделя в домовете на младоженеца и младоженката настъпва голямо оживление. Всички зълви и сватбари са на крак. Преди обяд част от сватбарите от мъжка страна с хоро лазарца и музика отиват да пригощават кума, като носят хляб, манджи, вино, ракия. Там има гощавка, песни, музика и се връщат. По-късно всички сватбари, свекърът, свекървата, младоженецът отиват да вземат кума и се отправят към дома на младоженката. По пътя се изпълняват всички прищевки на кума. Той сяда да си почива, за това се носи стол, пак тръгва и т.н. Музиката непрекъснато свири. По пътя и в дома на младоженката пеят песента “Вила се е лоза винена”. Вкъщи я пребулват. Тя има предварително приготвено було от жълт цвят. По-късно започват да използуват червени була. Такова було се преде, тъче и боядисва за един ден. По този повод е запазена песента “Руска тъче жълто було”. Белите була излизат на мода по-късно.
След натъкмяване на булката от кумата с помощта на по-опитните сватбарки, които през това време пеят подходящи песни, булката е готова да приеме в стаята си младоженеца. До този момент той, заедно с девера и зълвата стоят в другата стая. В двете стаи през това време опалват булката и младоженеца с девера и зълвата. Това става като ги заграждат с памук, запалват го и с получената чернилка им слагат черна дъмга (точка) между веждите. След тази последна церемония, младоженецът, придружен от девера и зълвата, се отправя към стаята на булката. Там на вратата ги причакват момините сватбари и не ги пускат при нея, докато младоженецът не плати толкова пари, колкото преценят пазачите. Това даване на пари винаги е имало повече символичен характер. Вратите се отварят и се събират четиримата. От този момент нататък на младоженците не се разрешава да говорят (кумът не разрешава). През това време сватбарите поддържат веселбата на трапезата на двора в дома на булката. Тя дарява ръкави, ризи, пешкири, възглавници и др. Нейният баща я дарява със сандък за чеиза. След обяд отиват на черква да ги венчеят. От там цялата сватба, пак с песни, музика и игра се отправя към мегдана Там се играят различни хора, между които и булченско. После отиват в дома на младоженеца. На двора ги посрещат родителите на младоженеца - свекърът и свекървата. Целуват ги. Постилат шарена черга и по нея въвеждат младата двойка в дома им. Булката поднася дарове, на нея също дават сватбени подаръци. Вечерта булката черпи в новия си дом. На сватбата обикновено свекърът дарява булката със златна пара, която пък те някога са получили от своите родители на сватбата си. Това е символ на семейната традиция. Един от сватбарите взема брадва и пън от дръвника, поставят го пред свекъра и той обещава да даде на булката я чифт волове, я овца, коне или друго. Това обещание го засичат на пъна, за да не се забрави. Така се изреждат свекървата, кумът и другите сватбари, като за всеки обещаното засичат на дървото. Двама от сватбарите се обличат в стари дрехи и обикалят трапезата, като имитират булката и младоженеца, това е мъжка булка, целуват ръце на сватбарите, които им дават пари за кръст на булката. На сутрината тези дрехи се изгарят на двора по най-тържествен начин - символ на началото на нов живот в този дом.
През целия следобяд и вечерта трапезата е сложена. Угощението е най-вече от постни манджи: фасул, зеле с булгур, зеле с фасул, рибници с булгур и др. Като се каже сватбарска манджа, значи постна. Само пред кума има цял варен петел.
В понеделник само мъжките сватбари (от страна на момчето) носят сладка ракия на кума в дома му. Надвечер булката донася, вече в новия си дом, кобилица с вода, оставя бакърите на двора, слага в тях дребни монети, деверът и зълвата едновременно ги ритат и изливат водата, вземат парите.
Във вторник разкумяват кума и по този случай, той кани сватбарите на гощавка. Преди да си тръгнат, сватбарите на шега подхвърлят: “Хайде да отиваме на сектир чорба”, т.е. с това завършва масовата част на сватбата, всички се разотиват.
В сряда навсякъде се шета и чисти. Родителите на булката канят всички близки с думите: “Хем утре, елате на було!” Това значи, че в четвъртък сутринта свалят булото на булката. Кумата, без да пипа с ръце, с две клечки, хвърля булото на плета (оградата). На главата на булката остава само бяло булско перо. Същия ден помайчимата (майката на девера) заедно с девера, поднасят хурка с каделя вълна и вретено, да запреде булката.
Младоженците през цялото време на сватбата не говорят и устояват пред кума (стоят прави). Булката, след като я пребулят, няма право да говори докато не й свалят булото. Ако в четвъртък, след като кумата свали булото, не даде прошка (не разреши да говори), булката продължава да мълчи, не се събува, не си съблича връхната дреха и ходи подбрадена (само пред хората, разбира се).
След сватбата младоженците отиват на гости у родителите на булката, посрещат ги радостно, и ги гощават, дават им големи подаръци, например добитък. Този обичай се нарича поврънки.
Когато разпитвах баба си Минка Стоянова Маринова за сватбените обичаи, тя с учудване накрая каза: “Как се е издържало!”.
Раждане на дете. След сватбата първата голяма радост в семейството е раждането на дете.
При раждането на дете, родилна помощ оказва някоя възрастна и опитна жена, наричана баба, а самата помощ - бабуване. Обикновено бабата е набрала своя опит с дългогодишна практика.
Родилката ражда в своя дом, случвало се е да роди и на нивата. Като наближи раждането, викат бабата и като се роди детето, тя отрязва пъпната връв със сърп, окъпва бебето и го повива. Няколко дни редовно идва да помага и показва на младата майка. Грижата за детето е голяма, къпят го сутрин и вечер, като във водата слагат червена пуклива царевица за здраве. На третия ден го осоляват цялото със ситна сол, за да не се подсича като порасне. На другия ден сутринта го изкъпват, а на седмия - правят пануда. Канят само жени /без моми и мъже/. За панудата чукат жито, изсушават го, превяват го, после хубаво го измиват и го сваряват. Така приготвят кишкек, който ядат на панудата. Бабата взема приготвена и намазана с мед пита, подскача и я чупи високо над главата си. На трапезата има много и различни манджи. В миналото панудите са се правели по своята тържественост по-големи от сватбите. За гостите по обичай сваряват един бакър кишкек и два казана манджи.
На този ден новороденото получава подаръци: пелени, дрешки, даряват го и с пари “за кръст” (здраве). Някоя неделя след това кръщават детето в църквата. Кръстницата го донася и тя определя какво да му е името, като се спазва традицията. Първото дете, ако е момче, го кръщават на свекъра, ако е момиче - на свекървата. Второто дете, ако е пак момче, кръщават на бащата на булката, ако е пак момиче - на майката на булката. Ако детето, което е кръстено на свекъра или свекървата умре, другото се кръщава на тъста или тъщата. Ако в семейството умират едно след друго няколко деца и се роди ново, те го подхвърлят на улицата рано сутрин и който го намери го кръщават на него. Щом на четиримата родители вече има кръстени деца, следващото го кръщават на кума или кумата. Тази традиция се спазва твърде строго. Традиция е също така, този, на който има кръстено дете, да го облича след като то навърши 5-6 години. На някой личен ден му купува дрехи, обувки, шапка, дава му пари, прави се семейно тържество и този ден детето запомня за цял живот.
Родилката, или както я наричат лихусата, пали тамян зад вратата в продължение на 40 дни. Тя не бива да излиза след залез слънце извън къщи, за да не се уплаши и да не й спре млякото, не бива да оставя дрешките на детето да нощуват на открито. На забрадката на родилката и на шапчицата на детето завързват скилида чесън с червен конец, да ги предпазва от уроки, там има и нанизана сребърна паричка. Спазва се строго определена хигиена.
Радостен ден в семейството е, когато детето направи първите крачки самостоятелно, т.е. започва да пристъпва. Майка му прави медена питка, наречена прощъпалник, защото детето вече пристъпва. Раздава парчета от нея из махалата. Когато съобщава радостната новина и носи от питката на съседите, тя тича, за да бъде детето здраво и пъргаво.
Като дойде време поотрасналото дете да сменя млечните зъби и му падне първото зъбче, то го хвърля на покрива на къщата с думите: “На ти врано, кокалено зъбче, дай ми ново бяло и здраво”.
Седенки, попрелки и меджии. Те обикновено се правят през есента, след като попривърши полската работа. При топло време жени и моми от махалата запалват големи огньове на улицата и на светлината на пламъка предат, плетат, чепкат вълна и други належащи работи. На седенките бабите сядат най-близо до огъня, по-навън булките, а най-далеч момите при ергените. Всички работят, приказват, смеят се, пеят, закачат се. Седенкарските песни затова са много (като: “Изгряла е звезда алена”, “Радка мама думаше”) и цяла нощ огласят селото.
При студено време събиранията стават по къщите. Това са попрелките. Често се организират, когато на някоя мома се наложи да приготви чеиза си по-бързо. Всички предат необходимата вълна или памук. На тези събирания надпяванията между певиците продължават по цели нощи. Те са най-желаното време за срещи и сгляда на момите и момците.
Меджиите са организирана форма на взаимопомощ. На тях се канят моми, ергени, които помагат за белене на царевица, ронене на слънчоглед, предене на вълна и др. Младежите работят, докато има дневна светлина, после си отиват. На меджиите има също много песни, весели разговори, закачки. Стопаните черпят, варят царевица, пукат пуканки.
Отношения между съселяните. В дългогодишното общуване между населението са се оформили определени взаимоотношения, които се предават и обогатяват от поколение на поколение.
При среща на улицата или на полето се поздравяват с “добро утро”, “добър ден”, “добър вечер”, “дал Бог добро”. Пръв трябва да поздрави по-младият. Ако жена срещне мъж на пътя, тя първа поздравява. Ако някой кара кола /каруца/ и на пътя срещне жена или по-млад от него, те не бива да му минават пътя. Когато възрастен човек мине край жени, насядали на улицата на “дернек”, те му стават на крака.
По-малките винаги с уважение се отнасят към по-възрастните. По-малкият брат или сестра се обръща към по-големия брат или сестра винаги с “бате” или “како”. Снахата казва на по-големите девери и зълви (братя и сестри на мъжа й) “бате”, “како”, а на по-голямата снаха - “бульо”. По-малките девери и зълви се обръщат към снахата с “бульо”. Щом в къщата влезе свекърът или свекървата, всички снахи стават на крака.
Отношенията между братя и сестри са строго определени. Преженването се смята за голямо нарушение на семейния морал. Ако по-малка сестра прежени по-голям брат, това се прощава, но се смята за недопустимо да прежени по-голяма сестра и често води до скарване. Простимо е и по-малък брат да прежени по-голям. Тогава казват “захлюпи бате си под коритото”, но ако прежени по-голяма сестра, тя му се разсърдва и не му прощава цял живот.
Гостоприемството е силно развито и уважавано чувство у войничани. Ако пътник замръкне в селото, той винаги намира подслон. Когато има голям празник, като сбор например, вратите на всеки дом са отворени и всички гости от съседните села са добре дошли. Във всяка къща се радват да дойдат повече гости. Обидно е, ако в някоя къща не дойдат гости. При идване на роднина от друго или от същото село, по-младите му целуват ръка.
Вярвания, детски игри и други
Поверия. В миналото сред населението са били разпространени и поддържани най-различни поверия. Ето някои от тях:
- Който спи върху трохи хляб, ще сънува змии и гущери.
- Който си грее зимно време гърба на огъня, няма да забогатее.
- Който се протяга и прозява на софрата, когато се храни, ще се ожени несполучливо.
- Хляб не се гори, грехота е, хвърля се на двора, да го изядат животните.
- Когото прекрачат както лежи, няма да порасне.
- Който пипа лястовица, ще стане луничав.
- Котка не се убива, може да се хвърли далеч от дома.
- Който на ден Заговезни кихне пръв, негово ще е първото агънце.
- Ако пролетно време чуеш за пръв път кукувица и да кука продължително, ще живееш дълго.
- При гръмотевица не се говори, да не те удари гръм.
- Който пролетно време за пръв път яде копривена или лападена манджа, първата хапка се изяжда със стиснати очи.
- Току що изваден от фурната хляб не се яде, а се завива в месал, за да си обиди (обходи) нивата.
Народна астрономия и метеорология. Войничани имат свои наименования на някои звезди или група звезди като: “Свредела”, “Квачката с пиленцата”, “Оралицата”, “Зорницата”, “Плявата” (млечния път), и др. От опит знаят, че:
- ако слънцето залезе в облак, следващия ден времето ще е лошо, дъждовно.
- ако около луната има харман, ще вали дъжд.
- ако прасето влачи слама, клечки из двора, времето ще се разваля.
- ако на Гергьовден вали дъжд, лятото ще е дъждовно.
Детски игри. През всеки сезон се играят различни игри, зависи също от мястото и времето. Игрите развиват у децата умения, навици, формират съобразителност, развиват ума (бързина, памет, мислене), поемане на отговорност, бързи решения и реакции, сила, ловкост, другарство и др.
По-разпространени са: прескочи магаре, дълго магаре, контура, бъж, чилик, криеница, бяла клечка, звинка, стрелба с нож, сляпа баба (сляпа кобила), ези тура, джин джин пръстен, кокалчета (камъчета), гърненца, пус пус кърпа, пипи тали буфта рафта, дарма одим и др.
Говор. В село Войника се говори на правилен български език, като в речника на местните жители са запазени и редица турски думи и изрази като: дувар (стена), бунела (вилица), киреч (вар), баят, бердян, таман, салма, аслъ, “...тия пустали ми са алавати” (...тези обувки ми са големи). Малко са отклоненията от правилния български език. От някои думи при говор изпада съгласната “в” като: ода (вода), ол (вол), оца (овца), дор (двор) и др. Забелязва се също изпадане и на “х” в думи като: ляб (хляб), арман (харман), оро (хоро), убав (хубав), дреи (дрехи) и др. В някои думи се изпуска буквата “т” като: кучеата, котеата, пилеата и др. Някои войничани казват: джурапи (чорапи), тъвно (тъмно), дъш (дъжд) тваря (товаря), мейчена (месечина), чеша (чаша), и т.н. Спомагателният глагол “ще” тук се чува като “ши”, например: “Неска ши ида на къра и утре ши са върна” или “Двечера ши са върна”.
Имена: В имената на хората се забелязва еднообразие и приемственост в кръщаването. В селото има над 90 различни лични мъжки имена. В повечето случаи женските имена се получават от мъжките със съответно окончание за женски род. Най-често срещани имена са Иван, Диню (Господин), Теню (Стоян), Митю (Димитър), Ивана, Пена, Рада, Стойка и т.н.
Практика (традиция) е жените да се назовават по името на мъжа й: Иванца, Димитрица, Гергювца и т.н. Използуват се и такива: Петър Димитровия Тошко, Иван Дончовия Теню, Ралювчена Данка, Петровчена Стойка, в по-далечното минало се е използвала следната форма: Янков Теню, Калчов Стоян, вместо Теню Янков и Стоян Калчев.
Роднински названия: баба, дядо, тате, мама, чичо, свако, чина, леля, вуйчо, драгинко, булка, девер, зълва, бате, кака, буля, етърва, сватанак, сватя, баджанак, кумец, кумица, кръстник, кръстница.
Домакински названия: таван, долап, кише, варта, сайвана, полица, паница, съдина, столче, асър, главня, лажишник, миндер, верига, дилаф, огрибка и др.
Мъжки дрехи: аба, капот, интерия, пояс, патури, гащи, калцуни, джорапи, калпак, чизми, пустали, гети, царули, ванела и т.н.
На женски дрехи: джубе, сукман, рокля, дема, пришовка, алтъни, вбици, тирлици.
На ястия: ляп, банца, огурт, сирни, мисо, катми, айрян, трайна, чурба (компот).
На животни: кон, кучи, магари, теле, ол, телица, даначи, коти, мишка, плъх, бурсук, куруба жаба (костенурка), шили, маник, овен, звиска и др.
ТРУДОВИ ОБИЧАИ
Всяка трудова дейност е свързана с определени обичаи и обреди.
Жътва. Жътвата е една от най-напрегнатите трудови дейности на село. В нея участвува цялото семейство. При повече ниви за жътва се наемат вракчии (жътвари) да работят, за да се насмогне. За вракчии се наемат близки, познати или хора, които имат по-малко ниви. В миналото след войните, когато все още е нямало механизация, а за жътва имло много ниви, от балканските села са идвали “Загорки” - жътварки с драгоманите /ръководител/ да жънат.
Обикновено жътвата започва с прибиране на ечемика. Щом падне първият сноп на нивата, едно от децата, най-досетливото, изправя сноп пред стопанина - главата на семейството, като върху снопа си поставя шапката. Стопанинът слага в нея някоя пара, а детето получава похвала. На нивата всички се нареждат да жънат на чакъм. Начело застава мъжът - стопанин, а на опашката децата, които се учат да жънат. Жътвата става на ръка, със сърп и паламарка. Отрязаните стръкове жътварите след себе си трупат на ръкойки. Като свърши чакъма, в обратен ред се връщат да връзват снопите. Обикновено най-възрастният хвърля въжетата - това са наскубани стебла, за да са по-дълги и завързани от към класа, останалите набират ръкойките върху въжетата. Най-силният и опитен мъж връзва снопите с колче. Надвечер след приключване на жътварския ден влачат снопите на купчета и ги подреждат на яръмжета (магаренца, кръсци). Жътварското облекло се състои от по-стари дрехи, които се докъсват по жътва. Мъжете на главата си слагат бяла кърпа или сламена капела, а жените бял бариш (забрадка). Всички са обути с цървули от свинска кожа и вълнени чорапи, за да не ги боде стърнишката. По същата причина ризите са с дълги ръкави или на ръцете слагат ръкавели. Храната по време на жътва е: хляб, сирене, айран, айран надробен с хляб, счукан чесън с оцет, вода и сол (конска попара), лук. Водата за пиене се носи и съхранява в големи жътварски стомни или бъкели. При големи горещини, когато много пече, щом зърното започва да се рони от класа, жътварите спят на нивата и жънат до късно вечер и рано сутрин по хладното. Ако в семейството има малко дете-пеленаче и то заедно с майка си е на нивата. Връзват му люлката под дървото на сянка, а едно от по-големите деца - момиче от семейството, го наглежда. Нарича се вая. Ако в семейството няма такова дете, за вая вземат дете от роднини, защото майката трябва да жъне на чакъма и няма време за детето. На обяд, когато другите почиват, майката го повива и храни.
Когато завърши окончателно жътвата, на последния чакъм оставят малко стръкове неотрязани, които завързват за брада. Всеки от жътварите хвърля сърпа си пред себе си и гледа: ако той падне с острото към него, това означава, че пак му се пада да жъне този сезон, ако ли не, това е краят на жътварския му сезон. В някои семейства брадата я отрязват и я поднасят на стопанина, а той раздава дребни пари на жътварите. Вечерта се коли петел и точи се баница, с които да се гостят жътварите.
Всеки работен сезон има своите песни, които съпровождат труда на селяните. По жътва се пеят много песни, често различни в различно време от деня. Сутрин се пеят едни песни като “Мари Пени ма”, към пладне “Мама на слънце думаше”, по пладне “Заспада е бяла Тодорка”, а по икиндия - “Слънцето трепти да зайде”.
Вършитба. Важна дейност е возитбата на снопите. За това се използуват коли и каруци, които предварително се “развалят” - разглобяват се и им се слагат дълги стърчишки (оси), натъкмяват се ангъшките /ритлите/, със заострени ириши (шишове). Когато се товарят снопите на нивата, за да се съберат повече, като се напълни вътре колата отвън /нагоре/ снопите се нареждат на два реда, които се подават извън ритлите, наречени два юрганя или юрган саръ, после се завързват с въже да не се изсухлят. В двора снопите се подреждат край хармана на кладни /купи/ по видове: пшеница, ечемик, ръж, овес и купите с фий. Товарят и се разтоварват с дървени вили с два рога. В миналото вършитбата се е извършвала само на хармана. Харманът се подготвя, като се залива мястото с вода, покрива се със слама и след това се трамбова. Върху готовия харман се сади хармана - покрива се с развързани снопи по които после многократно в кръг минава диканята влачена от коне или волове. Зърното се изронва, а стръковете стават на плява. В по-далечното минало зърното се е ронило на хармана като добитъкът е минавал само с копита, тогава не се получава плява, а слама. Понеже ръжта има твърдо стебло, от нея не правят плява, затова зърното се отделя като се яварлачи с яварлак (дървен валяк) влачен от добитъка. При вършитбата се използуват най-различни пособия: диканя, яварлак, вила, яба, грибуч, гребло, дървена лопата, мрежа, шиник, крина.
След като пусне хармана (завърши овършаването) за деня, започва отделянето на плявата от зърното. Плявата с гребуч и яба се отделя от зърното, после то се превява на следобедния вятър, който започва да духа от към морето. Отвяването става с дървени лопати и мрежа. Зърното се прибира или продава, а плявата се прави на купи, покрити с ръженца или се натрупва в плевника.
Много често до настъпването на вършитбата брашното свършва, затова стопаните се принуждават, да направят един - два хармана по-рано и полученото зърно веднага смилат на брашно. Такава вършитба се нарича “ач арман” (гладен харман).
Бране на слънчоглед и царевица. Слънчогледът се прибира през месец септември. Питите се изрязват със сърп и се струпват на купчини по редовете и от там се товарят и извозват с коли на освободения вече от есеници харман. Струпаните на куп слънчогледови пити се освобождават от зърното като всяка пита на ръка се чука с пръчка или стебло от слънчоглед. За по-бързото очукване на слънчогледа често се прибягва до помагачи - меджия. Изсушеното и превято зърно се предава на маслобойните и срещу него стопаните получават шарлан и кюспе. Празните пити, изсушени и прибрани, се използуват за храна на добитъка. Слънчогледовите стебла, изрязани или оскубани от нивата, като изсъхнат, се използуват за горене или леки малкотрайни огради.
След като прецъфти, на царевицата, й се изрязва шумата (цвета до най-горния кочан) и като изсъхне, се прибира на снопчета също за храна на добитъка за зимата, наричат я царевична шума. Като узреят кочаните, се режат със сърп и се трупат по редовете на купчинки, от където се отнасят пак на хармана. Там на ръка се белят кочаните, сушат се и зърното се отделя с удряне с тъпата страна на сърпа. Изсушеното зърно, почистено, се прибира и се употребява за храна на добитъка. От него се мели освен ярма и брашно. През неблагоприятните години от царевичното брашно се меси хляб или се прави качамак. От обелената от кочана шума плетат рогозки, тъчат хасъри. Останалите на нивата стебла прибират за горене. Оголените кочани се употребяват за горене. Често царевичните кочани заедно със зърното се съхраняват през цялата зима.
По-късно се появяват ръчни роначки, за ронене на царевица, а след това и моторни.